tokyo

I am blazing lights on your street
I'm an upstart
Bound to cross you
I'm the hypocrite by your side

...





And no one around could tell us apart
Cause we were one mouth and one robot heart

не ми казвай, че вярваш в мен
въобще, много по-добре за теб е
да ми нямаш доверие
тогава поне ще мога да те изненадвам приятно

не вярвай в мен
ще те съборя на земята
над теб ще съм
ще удрям гърдите ти
имам слаби ръце,
но съм много настоятелна


и изобщо, не ме обичай
за теб е много по-добре
да не ме обичаш въобще



това е като да ми забраниш да пиша слаби стихотворения

в моите сини мастилени нощи
побелелите влакове
бавно кръстосват
владеят
отлитат
в гърдите ми


зимните вечери
тихо се вплитат
странници плахо
се срещат
"днес ще съм тук, ще
се влея в
душата ти
утре, не знам
може
да си замина"




и днес последното тъжно чудовище пак примижва от покрива на съзнанието ми
не е честно да се страхувам толкова много, нали?
...

сама ще се спася,
щом ти не искаш!
във всичките огньове ще горя
ще си отровя дробовете
с черното на дните
ще бъда тъмна, грешна и презряна
за миг.
и после ще изгрея в руините



сама ще се спася
щом ти не можеш.

извезвам по кожата
своите думи
рисувам портрета си
в твойте очи
отравям надеждата -
скъсани струни
са мислите
ала от тях ме боли

ще изографисам
лицето ти
в храма си
ще те взривя
във хербарийни дни
и после - аз зная - от теб ще премръзна
понеже обичаш студено,
нали?






ако направя чай от чувствата ти, мое момче, той ще бъде много горчив и много студен... аз ще го разбърквам и преподреждам, подсладявам, но това няма да промени нищо.

от малките ти глупави неща
големи изводи си вадя
моята любов
твоята любов
моята любов е по-голяма
от твоята любов
знам, че после
и без това ще ни откарат в ада
но днес усетих пак
как моята любов
е по-голяма
от твоята незрееща любов
как моята угасваща любов
със всичките си "въпреки" и "значи"
все пак остава по-голяма
от твоята
налудничева
обич

да го изпея, казваш
ще го изпея.

крещя в отворените ти обятия

крещя в главата си
крещя зад зъбите си
пред думите ти
пред очите ти крещя
очакваш да отключа
черната ти тишина
а аз треперя
и крещя от страх
да не си до мен
или да се окаже, че те няма
да не ме прегърнеш
да не спреш да ме прегръщаш
крещя в отворените ти обятия



получих всичко, което искам
сега всичко, което правя
е да предизвиквам бури в главата си
дали това ще стане, а дали ще стане онова
а ако направя това... ти как ще ме приемаш след това? а? а?

за пореден път песента е king of fools
"i'm worried that i can't give you what you need
that you'll find nothing underneath the peel"


денят ми беше върволица от

"не можеш да ми кажеш, че съм влюбена"
"хората не се влюбват така"
"аз не се влюбвам така"
"не знам какво ми става"
"но не можеш да ми кажеш, че съм влюбена"



предполагам, че мисля твърде много и просто трябва да спра да тровя всичко около себе си
предполагам, че точно понеже съм обикновен човек никога не мога да съм щастлива в истинския смисъл на думата
може би трябва да надрасна себе си
може би ми е време...

ти стоиш на вратата
а аз те треперя и не зная дали
да те пусна, или да се скрия
в килера на своите
грешки

ти стоиш на вратата, а аз те
прегръщам с очи
и се чудя дали
да избягам, или
да посрещна
стихията


...

спъваш ми тъжните мълчания
безнаказано
имаш най-резкия смях
между зъбите ти - игли
по устните ти, игли
в устата ти кръв
цапа сивата ти кожа,


вървиш високо в небето
по остри ножове
от теб виждам само края на
прокъсаната рокля
от теб виждам само
погледите, думите,
които изпращаш като
стрели по всички нас


имам нещо за теб,
г-ца Сарказъм
имам нещо, което ще те остави
прозрачна и прикована до стената

ти не си истинска.
нито една нота, нито един акорд
не са истински тихоистеричните ти лудости
чуваш ли ме, ти не си истинска
твоите цветя не са истински
твоите мисли са зле нарисувани

отговори ми
г-ца Сарказъм
отговори ми!

вчера ми се
стори, че те виждам.
в коридора.
бързо те подминах,
със задъхани гърди
после се обърнах и видях,
не беше ти.
много ми се искаше със себе си
да споря
много ми се искаше, но някак
не върви...

погребение. как ти звучи?




обезумяла съм, напълно обезумяла.





окей, окей. знам.

облечена съм в
мислите ти
прозрачни и
предвидими

подема ме
негодникът
вятър
и ме закача
в жълтото
на дърветата


във фината
кожа на
листата
виждам
себе си
и ги разкъсвам
разпилявам
прерисувам
с много
грешки

подухва тихо и
отразява ме в очите на
небостъргачите
и отрязва всяка
секунда, в която
съм в кадър

филмът е
евтин, затова ли съм
гола?


затова.

едно...

две...

три...

мелодията се забива като драскотини от нож по рамото ми


едно

две

три

от наситено до светло синьо
пик
кик



и остатъкът
догаря...

не мога да разкажа
мастилените вечери
светофарите, изпълващи града със светлина
рисуващи сенките ни по
изкривените тротоари
имаш студени ръце
моите очи
и глава, пълна с неясности
точно в този момент
ние сме двама странници
ставащи на прах
прахът, който цапа улиците
разсъдъкът,
избягал от всички тук


на едно стъпало сме
от утринните и
тихи
сини сини небеса
освежаващо студени
от минувачите, на които сякаш
някой е забравил да
фотографира лице
от порцелановите чаши и
бягството
към малките легла и
чудовищата с картонени
тела


i'll never get used to it

ли има мнение по всички въпроси
ли е нетърпелива като малко котенце, като ученолюбиво дете
ли не излиза от къщи без остриета, допряни по ходилата си
и това е само защото
ли обича болката.

ли е кратък разказ, който не мога да продължа. тя ме блъска и приближа, убива ме бавно с неясните си желания. ли е изтърваната буква в изречението, която променя целия смисъл. когато е там - нищо особено. когато я няма - цирк.

това
тя.
ли е идеята, която не искам да завърша.

да...

не може да се
изплаче
не мога да го
премина
не знам как да го
изпея
не искам да се
пречистя
защо ми е да
забравям
щом мога да до-
измисля

ще чакам да те
изтрия
ще моля да те
погубя
ще търся как да
те скрия
и после ще се
загубя






бийп.



...
понякога съм толкова искрена, че чак се назъбвам.

***

ако съм струна, парче желязо, тел, телеграфна жица
изплашила съм птиците на мисълта, някога кацащи по мен, и те са отлетяли на север
нажежена. нажежена съм.
защото желязото не може да бъде тъжно
защото не може да плаче, а само да пренася плача
ритмичните му вдишвания са в симбиоза с човешките издишвания
едното без другото не става

птиците ме прегръщаха и се умилкваха в мен
наказваха ме с острите си нокти, а моят инстинкт отвръщаше на ударите им
крилете им ме караха да се чувствам мека и сигурна
за да могат после да отлетят и да ме оставят сама
в едно небе на бури
в един свят на грешки
без плясъка на перата
защото съм нажежена. нажежена съм.

нищо.

едно голямо пухкаво нищо.
това получаваш за всичко, което правиш.
това получаваш за всичко, което даваш.
за всичко, което казваш.
това получаваш.

и, честно казано, на мен ми писна да давам.

време е да тръгваш.

и, как беше,

"На ръба на моята цигара
Няма място за вакуумните ти думи

Върви си

На ръба на моята цигара
Има място само
За горчивата ми тишина

Върви си

На ръба на моята цигара
Има място само за един
Вече има място само за мен"

(това не е мое и е изцяло на човека, който го е написал.)

да се бориш не е като да убиваш
...

а може би просто търся независимост. като малко таралежче се чувствам така или иначе.
не знам вече нито какво ми трябва, нито какво искам, може би един настоятелен плач и съм готова. сигурно изглежда, все едно никога не съм щастлива, но не е точно така.
възможно е просто да ме убива това, че имам твърде много свобода и не мога да я структурирам. това звучи сухо. моделирам. измагьосам. придам форма. ако е така, умирала съм твърде много пъти.



някакви усмивки по сателит
достигат до мен тук
със секунди закъснение



казах го вече: една тъжна българска истинска история. книга. нещо с острия аромат на ментов ликьор или целувка по бузата; нещо свежо, зелено-синьо.




пред стъклата ми се разхожда този залез,
той е толкова стар, че понякога скърца
извежда се всеки ден по едни и същи пътеки
освен тогава, когато вали;
има синьо-виолетови очи,
свити с болката на всичките рибари,
които са обичали единствено
старата лодка; вечността на морето

самотата е в три хиляди различни гами
от гърбовете на прозрачните рибари
застиналите скелети на остарели сгради
оранжево-кафявите изгарящи листа
до есента.

въздухът е пълен с колебания
ако ме оставиш още тук, навярно ще се задуша
но не ме наричай ранима
нося света ти в гърдите си
построй още една магистрала и
ще падна безсилна
не ме оковавай за "слаба"

ставам всяка сутрин, разгръщам
пердетата,
търся своята плътност и
потъвам в меките цветове на
килимите, рисувам кръгове по пода
в търсене на центъра
уча се да обичам изчисленията
и съм преди всичко недоизмислена
понеже все нещо не ти стига да ме завършиш

аз съм ярка и обезцветена, пожелана и захвърлена

не ме обричай за твоя, не знаем коя съм
не помня от къде тръгнах, знам само как
стигнах до тук

не ме наричай ранима.

нещо като да те завържат за ръцете и краката и да започнат да те гъделичкат с гълъбово перце :)

то е болест ти си болен
аз съм малка, стоя на
ръба
и се плаша дори да разклатя
крачета
страх ме е, уморила очи, да заспя:

аз съм средно дете, тоест чедо на
срядата
в мене всичко повтаря се вечно..
до три.
само ти си безумно несбъдващ се,
ти

пожелавам си те - като детска играчка,
като някой, побутващ ме вечно
или
като грешка, отровила дните ми
си...

но не искаш да спра да те търся,
нали?

:)


нещо ми щрака от време на време. като развален будилник. и ето резултата (:

искам пясък, море и звезди, с които да напълня устата си, за да не мога да говоря;
мога да напиша "сърце" и "душа" по седем различни начина, но искам само стари кънтри песни и спокойствие, видиш ли, спокойствие, нещо като пълнолетие, онова дето омръзва щом дойде
искам бялата си рокля и одеало под кожата си, искам свобода и право на избор
искам сметана, бяла като лицето ми
трябва ми само тишина, но другото... така го искам...
идва моментът, в който бургас ми е нужен до втръсване, и ми се пътува като на циганка, завързана за един-единствен град
трябва ми силно горан брегович и малко време, време да се кача на масата и да изкрещя силно всичко, дето ми лежи на сърцето и притиска гърдите ми
мразя да е есен толкова много, че мога да го отричам, докато не дойде зимата... или следващото лято
трябват ми лъскавите улици и балконските врати, и малко самостоятелност... сладолед и резенчета портокал, евтина пица
мечтите ми отново са пълни със стари влакове, изблъскващи вечерите
нощни трамваи, пияни хора и
скитници, миришещи на вкиснато вино
улиците ще ги нарежа на малки парчета и ще ги затопля в пещта на мислите ми, докато не заприличат на шоколадов крем
не мога да фокусирам заради стъкълцата в очите ми
знам, че ако дори едно от тези неща успея, ще бъда най-щастливото момиченце на света
знам го, защото все не успявам.
господи, толкова много идеи и толкова малко жита
и колко ми се плаче...

днес нямам мотив за поетичност

мъжете трябва да се научат на срамежливост имидиътли.
ще ми се да не ми се налага да му кажа "не, няма да отида с теб и не, няма да ме целунеш докато всички около нас танцуват, няма да държиш ръката ми и няма да отпия дори глътка бира, защото ме е страх от теб до смърт, защото вече ми се ще да избягам, а дори не си успял да проведеш с мен разговор, който трае повече от 10 минути"

понякога се чудя как успявам да си навлека всичко това...

или иначе казано

кой си ти въобще, и защо си
решил
че ще имаш ръцете ми докато там
във небето свистят фойерверки
кой си ти въобще, как повярва дори
че сърцето ми не е запален
фитил,
че ще гръмне в момента от тебе уречен
кой си ти, как повярва, че знаеш за мене това
дето даже за себе си аз не разбирам
кой си ти и какво ти е дало душа
да ме гониш докато от себе си тичам
кой си ти... кой си ти, кой и аз съм... коя?


днес сме агресивно меланхолични, мда, мда, мда...

устните ми...
ще се забавят
но вече знаеш, че те искам.


две седмици стоях на една седалка, изтървайки всичко покрай себе си и чувствайки се безтегловно щастлива, в лондон! париж! мюнхен!, където развитието е ежедневно
после се върнах тук и всичко си беше същото и ...
примигвах и примигвах и примигвах, защото просто не усещах движение във въздуха
проблемът не е в мен.





имам нужда от сила да
сграбча, отворя, разчупя
стиха
да разгърна гърдите ти
да се убедя
че имам нужда от време
за да спра да се въртя
около себе си

имам нужда от време
но все пак, аз бързам


ние сме малки въртящи се хора
протегнати длани, забучени оси в гърба
нарисувани ярко и с куха събда
играчки от градската въртележка, пътуващ панаир

кристалното момче е там някъде и ме наблюдава
деликатната повърхност на лицето му не е кожа.
стъкленото му лице е стопено от сълзи, прозрачно
през него, зад него мога да видя мислите му, завъртяли се във въртележка като нашата
но е невъзможно за мен да открия смисъла.

крясъците ти
се забиват на страните ми и
иглите са всеобщото оправдание за капките кръв
някой потраква върху масата,
облечен е в нетърпение а аз
аз съм просто там, отдолу и съм
обречена
да чакам
разбираш ли ме...
облаците се прожектират над лицето ми
докато все още мога да
гледам нагоре
броя треските и измивам дъжда
двусмислиците събирам като камъчета
и ги прибирам в дълбоките си непромокаеми джобове
преливащи от съмнения;
пътувам на аудио лодка до някъде,
от където вече искам да се върна
оставам


eternally here
мария


26 часа, примерно.

универсалните символи организират парти на бунището


всички са поканени.

"обичам себе си
обичам само себе си
но страшно искам те
страшно искам те"

недовършено

закачаш пръсти по небето,
хващаш се за решетките
залюляваш се не чакаш повече
вплел си поглед във слънчогледите
прогаряш себе си в стъблата им
пътят е карта пещ ярост
загубена змия в хранопровода на
Атласа

нека този път не говоря за себе си

всички са се покатерили върху това, което съм открила и го втечняват, претопяват, присвояват и накрая забиват подлото си знаменце в него...
а аз отново съм човекът пред вратата на собственото си жилище, който се чувства ненужен и изгонен от него
разбрах, че не всички ме разбират, знам и че е нормално, сега единственото, което ми трябва, е... бутилка валериан, който да нагълтам като вино, защото начинът ми на изразяване и душичката ми и думите ми се стопяват и влизат в мивката, над която съм чакала кръвта да спре да тече от носа ми... и над която всички си мият ръцете
мога и като кръв да го нагълтам, защото моята така или иначе вече е по-скоро вода...

не, не си губя формата, защото в момента не целя да имам форма, странно, но факт :/

потъвам в спомените до гърдите
остават сетни сили - да шептя
сърцето ми танцува
за последно
отпивам и изчезвам
по-безследно
отколкото съм някога дошла

на тебе завещавам само себе си
студените ми януарски дни
отвориш ли
юмруците -
в ръцете ми
ще видиш нечий бисер да блести
загубено от някого очакване


но аз не пазя
себе си
в снега

the perishers - trouble sleeping

I’m having trouble sleeping
You’re jumping in my bed
Twisting in my head
Leave me

I’m having trouble breathing
You’re sitting on my chest
I sure could use the rest
Leave me

It’s you
Why’s it always you
and never me?
I’ve never dared to let
my feelings free
Why’s it always you
and never me?
I’ve never cared
too much about honesty

I’m having trouble sleeping
I’m thinking of what you said
About the tears been shed
Leave me

It’s you
Now and always you
but never me

I’ve never dared to
let my feelings free
Why’s it always you
and never me?
I’ve never cared
too much about honesty




утре тръгвам... пътуването автоматично означава... :/
и се връщам в... понеделник?
беше хубав концерт.

главата ми е пълна
до горе
със размисли
и сякаш
виновната
тук съм си аз


дори по тавана на
своето съзнание
съм описала
всичко,
за да виждам, че пак
се разбива
отпред, пред очите ми
бавно
и става на
ангелски прах


няма чайки и
гларуси,
само
мастилото
няма обич, но няма и
бавни стрели
всеки ден
подарявам
по малко от
живото


за спокойствие
сякаш ми трябва, нали?

не ме наричай параноична, гледам ги как разчертават небето на квадратчета, за да ми напомня на миналото ми, пълно с тетрадки на карета и за да не мога да скачам, от мен искат просто да остана тук и да гледам, не мога да съборя строячите на небе пък ти просто стоиш на дъното ми и искаш да съм спокойна, защото развълнувам ли се, изплуваш и се показваш, невъзможна моя липсваше ми направи така, че нещо да се случи каквото и да е
моля.

red hot са студени и спокойни и освен това лъжат от първите думи, които ми казват, защо да вярвам, че трябва да се отпусна по течението, ако не знам къде ме води то
небето ще стане по-високо само ако аз стана по-ниска,
а няма накъде по-ниска от това, невъзможна
и все пак
добре дошла
само не се дръж като досадна шевна машина, ако обичаш
вече имам няколко като теб.

вървя със теб по тъмни коридори
полъхва ме на магазин за цветя от отворените вечерни прозорци
мирише тежко и залепва на устните ми
задаваш ми въпросите си - това си ти!
моето любимо кино, пълно с тъжни европейски филми по седалките, обсъждащи хората пред себе си
онова, което предизвиква нощната поезия, изплакната в небето (по-хигиенично е за една поезия да се къпе преди употреба) и чиста
симпатично парадоксалната девойка, която носи опроверганието в себе си и не задава излишни въпроси (освен този!)
онази песен на Ю2, която усещам за първи път
с теб или без теб? със или без захар?
разпознавам те по струните още при потръпването на първите акорди
не ми говори за пластмасов живот,
знам всичко за него
говори ми за твоя

спираш ли?
ще те почакам, ако искаш

правиш ме щастлива, драга. дори когато лъжеш, че не си тъжна
какво си ти или какво си ти за мен?

ааа.. понеже мога да ти отговоря само на един от въпросите.

nothing’s gonna change nothing присъда ли е?

аз! съм тази, която стои на съседния стол и съдържа универсалното познание без задължително да го притежава – също като теб, но ти това не го знаеш

аз! при включването на телевизора прозвучава моят глас, произнасям “здравейте, вие сте покъртително самотен и още по-покъртително ням, а най-забавното е, че съм повтаряла това сто хиляди пъти и никой никога не се е опитал да го промени, не мога да ви помогна”

същата, която със сигурност може единствено да изглежда глупаво, но пък държи собственото си лице в ръцете си

аз съм строгата незавършеност, и настроението ми е тих летен дъжд, който капе по кожата ти и достига до онзи орган с помпата, който не споменаваш, понеже те е страх да не станеш банален

харесваш ме само на първо четене

оставям те на крачка от момента, в който наистина ме усещаш

толкова сте много и ти си толкова един от тях

понякога си тъжна картина в рамка, лошото е, че рамката не ти отива и освен това е в грозен цвят

но аз си оставам все толкова неотразима, независимо дали харесваш музиката, която чувам, или не и

въпреки/заради начина, по който вървя и те гледам нагло в очите

или не?

хаха.

заспивам рано сутрин, когато щурците вече ги няма да ме упояват и да ме държат в просъница

лятото ми е тихо и недостатъчно мое, искам да кажа, липсва ми чувството на притежание над лятото, както когато бях и по възраст на 4

но си мълчи, защото не всички знаят

сякаш съм неизпит скъп коктейл, недокосната китара

в един момент “какво ще кажеш за мен” е просто тема, която повдигам, защото знам, че имаш много да кажеш

чувам едно бръмчене в главата си и решавам да не си го обяснявам

един от скъпите коктейли, които съм, по-малко

проектирам

още една красива мелодия на гърба ти

и съм готова да слушам

притаила дъх

пианото е като тиха приказка, която свириш за мен

хубаво е почти колкото щурецът, който ми пее под балкона

заедно

заедно е утопия, но все пак затварям очи

отиваме там,

together we will live forever

стига да ми позволиш, знам дори как да вярвам

жалко само за коктейлите

изгревът е достатъчно мой и без текилата, само той ми остана от лятото, неразсънените ми дни и тихите будни нощи, гладкият асфалт на есенната улица, която изгаря заедно с листата някъде в средата на душата ми

пиша вече трети разказ с произволен ентър тази нощ

може би си ми влязал в главата и пишеш вместо мен

настроенията ми ги сменяш като дрехи

ти ли си синът на лятото, което губя

девет престъпления ли?

изхвърли ме отхвърли ме остави ме
не това правя аз
сама
машините са на парчета, небето е цялото накапано с
мастилницата на настроенията ми и
сивее

отдръпни се бъди студен не ме докосвай
не това правя аз
ти си спътник, но пак сме сами
изглаждаме недостатъците си
но машините са на парчета
не ме докосвай
престъпленията ти не са онова, в което искам да бъда съучастна
съпричастна.

загуби ме престъпи ме
остава да те изтрия
направи ме портретно минало
заключи ме
изолирай
повтори
отрежи
забрави, забрави
забрави

...

не това правя аз

чудя се

над следния въпрос:
защо винаги, когато очакваш топло посрещане, те пресрещат с камъни още от вратата?
:/
и никой да не се оправдава със законите на Мърфи, те са ароматизирани с неприлично количество неподходящ аромат, ако ме разбирате

нещо в работен вариант

нека поговорим за Себе си, притежателката на водовъртежната емоция
онази, която е толкова тясна отвътре, че няма място да скача на пръсти
и те моли да промениш вкуса си за хора, за да я допуснеш
за да може да затвори вратата последна
и да ти натяква присъствието си


Себе си иска от теб да забиваш нокти не в гърба, а в бедрата й и да повтаряш името, докато ти прозвучи твое и познато, докато се научиш да се задържаш във въздуха над парапетите
3
2
1
поема отговорността да бъде няма и черно-бяла докато те вманиачава
за да се нуждаеш от нещо, на което не си свикнал




Change you taste in men

заповядай

всичко протича в едно дълго
стискане на зъби и мислене за нещо тъмносиньо на жълти точки
в почтипремълчаване
докато не счупиш всички клечки от кибритената кутия
и не решиш да забравиш, което продължава до следващия път
а той е скоро
и общо взето отново мисля в кръгове, а кръговете са... затворени и злобни и няма излизане
дали ще промениш цвета на косата си или ще боядисаш миглите си в черно или... ще си купиш тъмен панталон от лен. или каквото и да е.
и после се чувстваш безсилен над собствените си чувства, които между другото потъват доста дълбоко в кофата с емоциите, душичката ти си стои в кутийката, в която я сложи, а истината не признаваш дори пред себе си
може да си измисля сценарий за драма, а толкова мразя драмите в живота си
и точно заради това не съм искрена и със себе си и казването на всичко това
изобщо
не ми помага.
ама изобщо.

защото.

пет
точно колкото да видя зад гърба ти
над върха на косата ти, който блести
един поглед около хоризонта
и няколко неясни високи хора по-малко
пет
кафето няма същия вкус, понеже
не горчи
няма шоколад, но теб те има
кръвта ми все още е метал,
разтопен метал, но по-горещ
пет.
евтиният парфюм, на който
миришат ризите ти
докосва страните
ми вместо
тебе, когато те няма
защото е останал някъде
навътре, където го помня
пет,
песен на мълчалив гларус,
разперил сивите си
криле, но ярък във очите си;
ти си
слаба радио-пиеса с твоя глас
пет!
вратът и раменете,
и устните ми, устните ми
устните ми устните
шепотът по кожата е
най-звучният, защото
го чувстваш
пет...





пет пръста над земята съм, пет пръста
но все пак над нея, нали?

не знам за крилете на времето
не знам дали изобщо някога е имало криле,
дали са отрязани, счупени или откъснати
също като крилете на сърцето ми, което не е пълно със сълзи
или не е ранено,
сълзите смъдят на раните ми, малки
ти си клише, а аз слизам по стълбите
на ниски обувки и не мириша на скъп парфюм,
а на ароматизатор за пране
няма романтика, тиха музика, дълга страстна целувка
няма страст, ти цитираш с треперещ глас
себе си и своята мърмореща поезия
споменаваш думата "обич" за трети път и вече плачеш
не си си научил уроците
спри да плачеш, не е по-добре
знам, жена съм, но не, аз не искам сълзите ти
чудесно, сега замълчи
ще измина наново
пътя на стълбите.

знам и за метафорите, те са завити на топло място и се надяват това да е затишие пред буря
имаш поздрави от чайката, която видях на тавана на стаята си
понеже продължаваш да ме четеш
и такива работи.

нашият месец не дочака крилете
да изникнат докрай на гърба му
месеците не се научават да летят
участта им е да се разбият един до друг
но пък могат да си тръгват
като него
той направо се хвърли с главата надолу
през балкона и се разби във осветения паваж
и сега, докато пресичаш улицата, виждам
тъпчеш времето и счупените му отминали ребра
разбиваш на парченца последните остатъци
цялост
с острите си токове - непреклонимост пред изтеклото
и ме караш да те гледам как се отдалечаваш
докато месецът ни избледнее съвсем
и се сгуша в леглото си
с три хиляди студени
одеала
няма като моята настинка

...
няма те

морско

устните ми са по-солени от седемте морета
които искаш да преплуваш
очите ми са по-зелени от отраженията ти
недей да трепериш
просто се откъсни - както обещаваше
завържи си свободата за корабното въже
да бъде твоето паднало знаме
но ще се загубиш
и пак
не ми повтаряй
знам
мечтал си за нещо по-ярко от това
по-силно от това
нещо, светещо със хиляди слънца
но не усети


не си никакъв моряк, душата ти е слаба
имаш по една клетва на всеки бряг
по една неизпълненост
не си никакъв моряк


аз? ти знаеш,
аз ще си остана тук - като нечия
непоискана искреница
ще увия сърцето си в перата на врани
и няма да те пусна
щом опиташ
да се върнеш пак
ще заключа вратите
защото знам, че не усети
наситеността
на думите ми



ти си моята вчерашност.
(точка)

умореността по струните ти ми принадлежи
дерливите ти стонове не могат да го скрият

безстрастните ти песни са отдавна във ръцете ми
по морски треперливи и със дъх на нещо синьо


обаче ми се струва, че си вече изхабен
изгаснал и прозорен


нямаш право на име

I waited for a thousand years For you to come and blow me out my mind

забравил съм си пунктуацията
някъде между превъзбудеността на въпросите
хеей лайла
ти си моето спасение на очакващите пръсти
оправдание за пропуснатите моменти
бързането по устните лайла
ученическите грешки
предизвикателството да те науча да ме прочиташ
мелодичността не е само в името ти лайла
и в песните които чуваш

в движенията ни
чакам те отдавна
лайла


Oasis - Lyla

ужасно е, сякаш някой е минал през лицето ми с бяла боя и е изтрил всичко, което то изписва.
ако можех да спазвам обещанията си, щях да си обещая да не искам нищо така силно, както исках това, защото мечтите ми винаги се сбъдват и това ме подкосява повече от сбъдването на най-лошите ми кошмари. всичко изглежда различно отстрани, както обикновено.
не знам дали имам сили да говоря за издишащи нощ комини и чезнещи звезди, след като собственото ми небе се стоварва отгоре ми.
винаги е едно и също - слабост, не зная какво искам, ставам тиха и тъжна, плача много. и драматизъм на парцали. не искам да се повтаря.
едни и същи песни, уморено лице, уморени очи, едни и същи мисли. и после трепериш, че може би всичко е приключило.

I know I've been mistaken
But just give me a break and see the changes that I've made
I've got some imperfections
But how can you collect them all and throw them in my face

нетърпелив си като ожадняване в пустиня
и потракваш с пръстите си по онази маса,
все още на петна от
кръвта на вдъхновението ми
не те измъчвам
свивам се на кълбо под клепачите ти
и бавно се протягам в отражението си
ти си моята мълчалива утопия
аз съм твоите думи
ти си моята неуморимост
аз - твоето бездушие
твоята сянка,
в която се губим.

давя се
в забранените си сълзи
на преоткритата слабост

и после се изтривам.



кому са нужни два клиширани стиха повече?

дъждът.

не говори, само гледай
и дръж ръката ми
ще ти разкажа
за капчиците дъжд
стичащи се по нас
размиващи реалността в очите ти
за спомените от отминалата буря
скрила се в усмивките ни

тихо, само гледай
цветовете по небето и
меките облаци под пръстите
"не се оставяме на сивотата"
разгадавай
символите на бъдещето
нарисувай мелодиите на устните си,
когато ме целуваш
не чакай, няма много време


до зазоряване.

и сме слепи, слепи, слепи
стига ми да имам само теб,
затворените ти очи
достатъчно ми е да се загубя
и имам само теб
прегръщайки ръцете ти,
целуваш моето сърце

но вдигам маската си от паважа
отдавна разкрила
невиждащите ми очи
и сякаш липсваш само
ти

а мъртвите цветя по пода
плачат
пред погледите ни отново
спускат се мъгли
почакай.
маската ми, маската върни

трябва да спомена нещо набързо, въпреки че ще наруша традициите на блога си.
влизам в болница за няколко дни от понеделник.
нищо сериозно не е, просто трябва да си направя изследвания
по принцип не трябва изобщо да сядам на компютъра.
или да слушам музика.
или да чета.
да пия кафе.
или да гледам телевизия.
ама на, в момемта правя всичко това едновременно.
хауевър, да ви кажа, че ако ме няма, е заради това влизане в болница.

извинявам се на всички, на които не съм отговорила/реагирала в последни дни
и това е.
обичам ви.

невъзможната

студена съм - като три зими
страхуваш ме от себе си и ме криеш в
леда на слънцето по прозореца
но съм твърде горда за да не те
зашлевя с една истина -
ако се научиш да летиш, ще е
само за да опиташ да отлетиш
от мен
престани да повтаряш
"тях" наум и "теб" на глас
чувам те достатъчно добре
чувам и пулса ти и го броя
докато утихне
докато
утихне...

име

си търся, напълно сериозна съм.
и имам нужда от помощ
(и от име)
та съм наоколо, ако ви идва нещо наум.

а иначе,
не виждам нищо правилно
да стоим един срещу друг
и да се сочим с пръст
да си потапяме главите във хладка вода,
не виждам нужда от това...

над, трябва пак да опитаме онова.

изтръпвам
попивам в тънки думи на оризова хартия
опушените замъглени очи
ме следят по стъпките ми
и чакат да се смиря

а после заспивам, целувайки
с ръбовете
на устните си
идеите за нещо бледо;
когато се събуждам съм
изпъната
и назъбена като бодлива тел

казват, че съм крайна,
а търся средата
думите ми са незавършени изречения
после ме питат защо устните ми треперят
"болезнен вътрешен електрошок
но иначе нищо"
била съм изкуствена
не виждате ли...

understandable, understandable
това е оправдание.

и силна не съм.

не знам как да започна това, а досега имах какво да кажа
постоянното чувство на болка се потиска, като го игнорираш и го не му обръщаш внимание - няма значение, че нещо ти напира под лъжичката
това научих от любовта
мислиш, докато събитията се въртят пред теб, и после ги забравяш,
защото така се чувстваш по-силен
какво значение има дали си?
и никой не те пита дали се задушаваш, докато виждаш нечия снимка, или водиш глупав телефонен разговор... защо някой трябва да те пита дали си силен?
понеже нямат значение обективните истини.
не разбра ли това?

чувал ли си за музика, която носи символи?
чувала ли съм за музика, която носи символи? слушам нещо такова, трябва да се чуе - но цялото. ако можех да го опиша с една дума, щеше да е creepy.

трябва да се науча да мечтая, повтарям си хиляди пъти... поставям си граници. също като чайката до тавана на стаята ми и невъзможното е, неприсъщото ми.

всеки си намира свое решение.

не, че съм сива... шарена съм. обаче съм бледа.
а утре започва един понеделник, и е хубаво да си намеря художник, който да ме дооцвети
и реставратор, но това е друга тема
бурята ли?
бурята е затворена страница в книгата с настроенията, а аз съм по-силна - нищо, че не съм съвсем същата (но кога ли съм изобщо същата?)
и съм по-спокойна.
особено когато не ги сънувам на ръба на ревността им
и когато не се будя от силен звук на телевизор от съседната стая
oh my gosh
повтарям им хиляди пъти
не искам да се крия в очите ти, скрий ме в смеха си.


няма да оставя живота си да заприлича на хладилник, пълен с изпити шишета, не обещавам.



ПП: филмът беше хубав и двата пъти. :) но първия плаках повече.

заричам се пред всички още утре,
но без да обещавам да не плача -
зазиждам вратите, затварям прозорците
и после се преструвам, че не чувам
как
в небето, ослепели, птици грачат

кълна се, ще остана монахиня,
с притворени очи, като светица,
ще виждам в четна стъпка:
песнопойците
при мен ще идват, за да се оплачат


самотата носи бяла рокля.








синьо ми е, светлосиньо
потъвам в празните небеса, чувствайки се повторена много пъти.
и тананикам циничното "разгадай ме", въпреки че те оставям с идеята,
че няма какво да ми разгадаваш.
а тя беше права, не събрах сили да отида.
може би така е по-добре...


хей, имам цветове, кой ще засича секундите до загубата им?

не е шибано честно.
мамка му.
мамка му
мамка му
мамка му
мамка му
мамка му
мамка му.
и нищо няма да се промени
мамицата му....

не ти позволявам да си отидеш
не си позволявай да си отидеш
остани, чуваш ли?
i want you to

за музиката

от гласът ти се откъсва тиха музика,
която се разлива по масата и протича, пробивайки звънливо дупки в пода,
съседите я чуват като теч, шумолене, нещо светло по пръстите на децата,
което излиза заедно с тях за вечерната игра на криеница, и се свива в гласа им,
и крясъците, мелодично детски,
тихата предимузика се разтваря във вятъра и се втрива в кожата на случайните минувачи,
пресечени от меланхолията,
а после се влива в техните половиндуши,
тихата музика, тя със сигурност не свършва така,
но по всичко личи, че така започва

Silence

оставям настроението си по масата,
като малки капки кръв от сивото ми сърце,
като загубено вдъхновение

и искам да мълча или да кажа всичко
да знам какво мога да разкажа, или поне
да попея

но няма с кого.
или поне не помня как се пееше
душата ми е в окови,
като в един от онези клиширани филми,
в които говорят за клиширани филми


не виждам цветовете й,
понеже е безплътна
понеже я няма
танцува ми се, но тя казва,
че танцуването не е за нея,
нали не може да пее.
като убийца на усмивки е,
и все пак говоря за нея
с местоимения

има ли някой, който може да ме измъкне?


заприличвам на него,
докажи ми, че имам сърце.
докажи ми.

караш ме да крещя
произволни неща за потиснати емоции и отрова,
като универсален символ
на загубата на смисъл във всичко,
свързано с думи и написано някъде,
и колко валерианът е безполезен,
когато си объркал повода и
стълбищата са преобърнати в главата ти,
и ме караш да крещя,
текстове на нежни песни,
свързани със липсата на лично отношение,
и мъдри неща за живота,
които си разбрал непоредствено след,
но си свикнал да ме обвиняваш,
и ме караш да крещя,
че съм сбъркал, защото така ми харесва,
но всъщност не съм,
и не ме разбираш, не говоря с безплатните мисли на друг човек,
и се задъхвам,
броя до 600, защото не помня числата по-нагоре,
а ти си толкова втечнен, че чак ме плашиш,
очите ти са кръгове,
кръгове, кръгове, кръгове,
концентрични окръжности,
и ми разказваш, че животът е цикличен
а аз гледам очите ти и
не разбирам цвета на водата,
защото ако имаше цвят,
щях да нарека очите ти с него
не чувам думите ти, само ги слушам,
или всъщност май беше обратното,
и се замислям за ръцете ти,
чудя се за кого са се държали, и
защо подскачаме,
и за завъртяните стълбища,
които приличат на концентрични окръжности
(но всъщност не са),
а как ми се танцува по стълбище,


не е леко да танцуваш до толкова много ръбове
поне стълбищата ти дават възможност за преувеличение
обаче и спъват.

лошо.

греша

Твърде много принципи, железни,
твърде много граници, които не минавам,
и може би там ми е грешката


101


турска безсмислена мелодия, тънка стреличка в малкия ми пръст.

аз съм голям правилен човек и това не е блъф,
моля запазете спокойствие и ме напуснете,
бавно, преди да се обърна и да усетя
неравния ви дъх в тила си

не обичам да повтарям, но сега съм в
кръг и се усещам непрекъснато повтаряща се
кутия - кръг, ниска кутия - кръг на
неизпълнените безумни обещания


и ми убива
множественото число в грешните незавършени
изречености,
а ти - обърни се,
нека те погледна, да, по мярка си
на момиче с нужда от жертва

трябва ми нещо леко, но тежа
главата ми е пълна с олово,
очите ми не са очите ми,

и ме няма, докато не се усетиш и ме докоснеш
няма ме, няма ме,
аз съм стар парфюм
на жълтата липова павирана улица
със запазени хора с благородни лица
и подредени коси,
като математически уравнения

няма ме, няма ме,
обещавам, че ме няма, аз съм изветрял
алкохол по пръстите
ти,
стара неизкупена вина,
аз съм щедро безхаберие и
разсъдство по чужди методи

няма ме, няма ме,
и като ритъма на тъжна песен
танцувам в дланите ти,
докато не ме сложиш в
очите си и не си забраниш
сълзите на слабите, понеже

сме големи правилни хора




споменах ли нещо за кръгове?

The Noose

така се радвам да те видя
и да не те разбера
нали не очакваш от мен
комплименти за грешките си
това не е причината да бъда тук

виждаш ли ореола на невинноста
да се свлича и затяга по врата ти
оставен на произвола на независимостта
имаш право на своите обърквания
задушаващи
страха
умората
истерията
за да мога
да те оставя
сам с другите
без кадър дъх

къде са думите ти, междувпрочем
къде е вероятността
къде остана Аз в тълпата колебания с цветни имена и празни опаковки

...
на последния ред в другото кино



изкуплението не е достатъчно -
не и днес.

нямам повече думи за теб.


"your halo slipping down
to choke you now"

за първи път от страшно много време се разплаках на песен, чувствам се като някакво тъпо иймо, което се чуди само къде да реве
точно в 12, точно на думите


And I watched as you turned away
You don't remember, but I do
You never even tried


и...
до преди 5 минути се опитвах да се сдухам, за да си докажа, че още имам емоции, и когато се сдухах, вече се чудя как да си оправя настроението.

мда, все тая


Don't fall away and leave me to myself
Don't fall away and leave love bleeding in my hands, in my hands again

устната ми се сцепва, когато се усмихвам
страшно много ме боли.

несвързано

чудя се какво би било усещането да се казваш купчина
здравейте, приятно ми е, казвам се купчина
почти същото е с вихър, или пък с каша
(въпреки че едно е да си вихър, а съвсем друго - каша)

в ушите ми бумтят неприятно запомнящи се мелодични идеи,
подскачащи понякога до пробити клишета, отдавна изпразнени от съдържание

ти ме помниш,
аз съм онази, която отказва да повярва,
че нямаш емоции или сърце
или каквото и да е друго
всичко си ти е на мястото


и изведнъж се обръщаш, и всичките
ти приятели отговярат на женско име
и си лакират ноктите
(някои от тях - само в неделя)


и докато се въртиш на пета и не можеш да повярваш, казваш си
искам само да е там, когато се обърна следващия път
не ме интересува дали ще говори с
безплатните мисли на друг човек


между другото,
мога да ви кажа песен за влюбване, на мен и без това не ми трябва


Imogen Heap - Goodnight And Go


...
конец

да...


...



помогни ми да се избера, защото иначе е много трудно,
и двете имена ми харесват,
и двете маски са маски, все едно е със или без,
мога да съм каквато ме харесаш,
но предпочитам да съм аз,
въпреки че не помня как беше аз
и това е проблемът,
като карането на колело е,
но аз не съм като другите, които карат колело


...



трябва да млъкна.
но ще е само след като някой ми прочете приказка,
хората не обичат да четат приказки вече.
имам един рафт книги с приказки в стаята си,
но не влизам там вече, мирише ми на студен парафин,
който пък мирише на вчера (мда, а вчера направо смърди)



...



няма да е достатъчно да залепя устата си с тиксо,
или да изгоря така или иначе наранените си устни на огън
крещя за приказка


...



just ignore the smoke and smile
не ми е удобно, някакси, понеже вече не само аз
виждам димът да се върти около нас

сто са (общо)
и не знам защо е толкова важно за мен

и рисувам души, буквално този път,
а около мене има студена вода,
в главата ми се върти едно in between
мислите ми са загубени във времето,

а утре съм официално здрава и делнична,
с голяма чанта на рамо
(също като вчера и дните преди това)
и
нищо няма да е същото,

17 януари ще бъде запомнен
(но не като 17 януари)

денят на cold water и congratulations
и на рождените-именни дни, и на салфетките, изобщо хубав ден
(не броим само вальо)

стоя в окото на урагана и наблюдавам всичко около мен да се разпада
картините да се рушат,
тапетите да се свличат,
думите ми да се отлепят една от друга,
и не знам за утре, но днес не усещам нищичко,
искам само да изляза от кутията
без драматизъм или депресии,
без да се налага да ме бутнат във въздуха със завързани ръце,
не
и разболявайки душата си, гледам как пръстите ми се вкочаняват,
и как ставам парченце сивкав лед

и изобщо не е весело.
и не е тихо, смехът не прорязва тишината

и бих могла да дам всички обещания,
и да изпълня поне половината от тях,
за да спася това, което ми е останало
и да забравя мостовете, които съм изгорила
да не се връщам повече, и да остана същата,
да напълня дупката в сърцето си с нещо здраво;
и не се усмихвам фалшиво,
сълзите ми са плътни и сиви, но не горчат,
гласът ми не е слаб,
устните ми не са сини, и не...
не пея, за да опростя греховете си,
а за да освободя хартиените птици,
които още могат да летят


...

satan
you know where i lie

тежи ми нещо и искам да говоря
(може би трябва да спра да преживявам чуждите грешки)
или поне да пиша

но не на някого,
искам да напиша едно дълго писмо до себе си, да го сложа в плик,
да го запечатам, да го пратя до себе си и да го получа там, където отивам...
важното е да го има името ми, старото ми име
не знам къде отивам, но и Маншон не е знаел, а получаваше всичко, нали?

има много неща, които никой няма да разбере за мен
но това аз не знам за себе си



аз съм свалячка.
на хора.
от облаците.


и съм студена.


въобще не съм странна.


и не, нямам нужда да остана сама,
но няма нужда да казваш нищо
ако имаш нужда да ме оставиш сама


всеобща,
Г-ца Сарказъм




студено е и ме побиват тръпки,
изпиват всяка капка топлина,
която давам
за да не руша

heaven ain't close in a place like this

и бродя сама
по изкривените
улички, клеветейки
съдбата
чакам теб,
който не си ти,
и който те няма,
недей, не ми казвай,
че не мога без теб
та аз мога даже
без себе си

но ми липсва онзи, другия,
когото гледах в гръб
и мислех,
че си ти
(но ти не беше),
онзи с пръстите към небето и
размисли за нещо
непомислено
очите с
огледални образи
на нещо непоискано

вярвам ти
(но май е малко късно)

и обещавам,
ще ти дам още
много от мен,
без да искаш и знаеш

и не страдам,
независимо от огледалото,
защото така трябва да се случи.

Казан №4 – Няма да бъда (после не се опитвайте да казвате, че не слушам странна музика)

Животът като хотелска стая Яна Монева

Аз съм в 901.

Чета литературен вестник

и се разхождам между редовете.

Ти в 910.

Гасиш и палиш лампата.

Седиш дълго на една история,

препрочиташ я.

Не можем да заспим.

Не можем и да се срещнем.

“Любовта има нужда

от собствена теология”-

чета и ми е студено.

В 901, на прозорецът ми

небето е празно.

Някъде там в 910,

докато палиш звездите

за да се стоплиш,

разбираш, че:

“Самотата е вид съпруга”-

не можеш да я напуснеш…

901-910:

Вярвам…

Вярваш ли?!

имам голяма празна дупка във сърцето си,
но ме плаши не това, че тя е там, а това,
че и преди я е имало (не ме болеше, сякаш я пробиват),
но е била запълнена с памук и перушина,
и сякаш съм очаквала това
като лошо предчувствие


puesto que sentimientos estos completamente prohibidos
yo no quiero el y yo no siento nado

mas no sé...

***


nada más de un desengaño
probablemente me gusta estoy insensible




чувствата ми са просто памук
algodón
хубаво звучи.

hold your breath and count to ten
fall apart
start again
start again
...

преди да кажеш, че не виждаш нищо
във сивите лица на минувачите,
ще сложа длан на бледите ти устни,
ще те спася от злобното ти крачене...

преди да кажеш, че си сляп за всеки,
за който вярата е просто слабост,
ще дам ръка и пак ще ти предложа
да видиш мен, в безумната ми младост


...


невъзможната няма муза, когато спре музиката,
и не чува музата си, когато музиката върви
невъзможната има силни опасения,
че музата й просто е толкова тиха,
че е възможно всъщност да е само
плод на
(не много бедното й)
въображение
и това обижда онази част от нея,
която държи безмерна гордост
и натъжава друга част от нея,
която може да танцува(но още не го е открила, защото се страхува от огледала)

тогава невъзможната започва да се оправдава, че е лятна,
а в душата й е непоносима есен, докато навън е забравима
зима,
а пролетта е твърде далече (така ми казва),
но не вярва и на себе си, затова се свива в един от ъглите на
картините по стените зад нея,
оплита пръстите си в
грижливо почистените
паяжини,
и притиска коленете си с длани

оставя си малко крайче празна самота,
в случай, че й се прииска да потича


и се скрива.

ние сме волни

"ние сме волни, красиви птици без крила,
ние сме волни, умираме преди смъртта"

за оглупяването, мостовете и хората

обичам да горя мостовете зад себе си
всеки път щом кажа "довиждане",
и после изтривам името ти от контактите си,
сменям телефонния си номер,
спирам да отговарям на писмата ти.

защо не мога да изгоря моста си с него е въпрос,
на който нямам отговор.

"Никога преди не си се затруднявала да изриташ някого от живота си"

може би невъзможната просто не знае какво иска
и се надява това да й е за последен път

интересно е как хората се чувстват
свързани от едно единствено нещо -
начинът, по който забива сърцето им,
We're all fools in love, и то по един и същи начин


трябва ми да оглупея.

не съм странна

здрасти,
аз съм невъзможната и не съм странна,
нито капка от мен,
не съм странна, когато погледна нагоре и клепачите ми смачкат слънцето,
не съм странна, когато рисувам дъги и изсмуквам цветовете им със сламка, за да си направя питие за довечера,
не съм странна, когато докосвам с ръбчето на ноктите си небето и раздирам гърдите му,

не съм странна, никога, никак, за нищо на света

"Ти си си... ти"

точно така
а ти не разбираш времето вътре в мен.


but always ... in the wrong place...

Обувки с остриета

гледай...
това са моите обувки с остриета
използвам ги само за ходене по лед,
когато аз съм малка слаба циркова
актриса, която печели от
нелепото си държание,

те са моите обувки за рискове,
когато знам, че няма да загубя,
един път си отидох така
(или може би това беше реплика за по-късно?),

моите любими обувки за внимание,
с които ще се загубя и ще загубя
всичко,
моите обичани обувки с шипове
и остриета, които всички светли
кръгли ordinary майки мразят,
заедно с черното и музиката,
която слушат слабите (циркови) актриси


---


това са моите обувки, това е моят лед, а отдолу и отгоре,
това съм аз в желанието
да разбера къде е моето място -
отдолу или отгоре,
и в колебанието за силата
на моето желание
да разбера себе си и плачещите
и да утеша страдащите,

лъжа се, че всъщност не съм аз,
но е крайно време да повярвам
на всичко и да започна... от средата,
да бъда себе си до пренаситване,
до изтъркване на остриетата или пробиване на тънкия лед,
докато не започнат дрехите ми да ме попиват такава, каквато съм,
шарена и понякога клоунска, но твърде рядко с маска,
просто слаба циркова актриса.



тук съм, до теб, и ще излъжа,
ако кажа, че не съм цяла