but mainly your silence

day after day

all i dream about is

red strawberries

the old factory

and your silence

except for when we disagreed on something and your voice was racing against mine

raised above the music we were playing in the living room

the strawberries taste so real

it takes me hours to shake off the memory

i drift away in class, remembering that time

you held my hand and tried to brush a tear off

before it trickled down your cheek

i thought you were the strongest man i had ever known

yet it did not surprise me

when you told me i would be cruel to leave you on your own

even though you wouldn't be alone

and i knew what you meant but i disregarded it as egotism

i think about your carefully chosen words now and

i keep you on my mind

but i can only hope that..

what i mean to say is

i tell people about it

i tell them i have a father who builds his own machines

and grows the sweetest strawberries

your silence

i keep to myself.

raw

вече не питаш

не ме молиш не се чувстваш предизвикан

от това колко неразбираемо е всичко

просто се вмъкваш под кожата ми и

разбиваш мислите ми на атоми

не слушам песента която звучи

става дума за любов и би ме пристегнала ужасно

някъде в корема

там където по принцип стои егото

а сега е останало само нажежено до бяло

самосъхранение

вярвам - не вярвам

кой печели и кой е майстор и

защо отново участвам в състезание

за което не съм се записала

какъв е този парад на самоунищожението

вече дори

караконджулите под леглото ми

се молят за мен и ми търсят помощ

ловят опасения от зениците ми

и изстискват в тях пъстри палитри кофеин

непоискан

може би изглеждам голяма и здраво стъпила пред тебе

болния

но с очи впити в гърба ти

светът ми е целият преобърнат

с погледи увиващи се около кичурчетата коса

пронизващи кожата на врата ти

едвам намирам сили да задържа ръце в джобовете си

и да бъда красиво студено безучастна

възпитано надменно незаинтересована

не задавай въпроси

няма смисъл

не рови вътре в мен за нещо като отговор и нещо като сигнал

аз затворих врати и няма да кажа и дума

аз затворих врати и в мен няма да прочетеш

нито

къс

че чувство.

нямам сили даже да го напиша.

http://vbox7.com/play:d12a1bc0&al=1&vid=29057

кошмарите

протегнали ръце, те нагло просят
душата си да дам, да подаря
и като сувенир да я поносят
на своите гърди, ала това
не ще им стори нищо
глуха радост
ще прозвънява в техните уши
но няма да достига
мойта младост
наистина до тях.
те в моя страх
ще се опитват да ме омагьосат
ще чакат, за да видят този крах
несигурност е бремето, що нося -
което ми подават всяка нощ
и казват ми "това е вино, Маша!"
и устните допират се и знам,
оставям себе си във тази чаша;
до дъно пия въпреки това
пронизвам ги със погледа си мощен
след време чувам звуци от стъкла
и знам сама, остава ми да прося
за нечия душа,
да я понося
и глухо да усетя радостта
и младостта,
и да я върна после...

where i end and you begin

There's a gap in between
There's a gap where we meet
Where I end and you begin


и земята се разпуква, сцепва, започва да се разделя на две и аз оставам от едната страна, а ти - от другата
сядам на ръба и започвам да люлея крака, докато гледам как се отдалечаваш все повече и повече
дори не махвам с ръка за сбогом, просто наблюдавам отдалечаването ти с цялата възможна безизразност
целият ми свят се разпада
и нямаше да е толкова лошо, ако пропукването беше само на най-горния слой, но то е в нашите основи
а да разчупиш земята на две половини е много по-лесно от това да я събереш после, и то така, че да не си личи, да не се усеща, да не се разбива пак след това.


And I'm sorry for us
The dinosaurs roam the earth
The sky turns green
Where I end and you begin

i can't be honest with even myself

ти! в тебе незатихващия дъжд
тупти като отронена присъда
пробива малки дупчици у мен;
завъжда страх.
от който ще те пъдя.

"не знам дали ще стане по-добре",
и сенките на стражи по тавана
заместват тъмносиньото небе,
мечтая си за теб като забрана;
след нея дълго ще крещя за милост,
но някак е различно щом я няма.

и не мога да го завърша.

вчера ми се
стори, че те виждам.
в коридора.
бързо те подминах,
със задъхани гърди
после се обърнах и видях,
не беше ти.
много ми се искаше със себе си
да споря
много ми се искаше, но някак
не върви...

погребение. как ти звучи?




обезумяла съм, напълно обезумяла.





окей, окей. знам.

облечена съм в
мислите ти
прозрачни и
предвидими

подема ме
негодникът
вятър
и ме закача
в жълтото
на дърветата


във фината
кожа на
листата
виждам
себе си
и ги разкъсвам
разпилявам
прерисувам
с много
грешки

подухва тихо и
отразява ме в очите на
небостъргачите
и отрязва всяка
секунда, в която
съм в кадър

филмът е
евтин, затова ли съм
гола?


затова.

не мога да разкажа
мастилените вечери
светофарите, изпълващи града със светлина
рисуващи сенките ни по
изкривените тротоари
имаш студени ръце
моите очи
и глава, пълна с неясности
точно в този момент
ние сме двама странници
ставащи на прах
прахът, който цапа улиците
разсъдъкът,
избягал от всички тук


на едно стъпало сме
от утринните и
тихи
сини сини небеса
освежаващо студени
от минувачите, на които сякаш
някой е забравил да
фотографира лице
от порцелановите чаши и
бягството
към малките легла и
чудовищата с картонени
тела


i'll never get used to it

ли има мнение по всички въпроси
ли е нетърпелива като малко котенце, като ученолюбиво дете
ли не излиза от къщи без остриета, допряни по ходилата си
и това е само защото
ли обича болката.

ли е кратък разказ, който не мога да продължа. тя ме блъска и приближа, убива ме бавно с неясните си желания. ли е изтърваната буква в изречението, която променя целия смисъл. когато е там - нищо особено. когато я няма - цирк.

това
тя.
ли е идеята, която не искам да завърша.

да...

не може да се
изплаче
не мога да го
премина
не знам как да го
изпея
не искам да се
пречистя
защо ми е да
забравям
щом мога да до-
измисля

ще чакам да те
изтрия
ще моля да те
погубя
ще търся как да
те скрия
и после ще се
загубя






бийп.



...
понякога съм толкова искрена, че чак се назъбвам.

***

ако съм струна, парче желязо, тел, телеграфна жица
изплашила съм птиците на мисълта, някога кацащи по мен, и те са отлетяли на север
нажежена. нажежена съм.
защото желязото не може да бъде тъжно
защото не може да плаче, а само да пренася плача
ритмичните му вдишвания са в симбиоза с човешките издишвания
едното без другото не става

птиците ме прегръщаха и се умилкваха в мен
наказваха ме с острите си нокти, а моят инстинкт отвръщаше на ударите им
крилете им ме караха да се чувствам мека и сигурна
за да могат после да отлетят и да ме оставят сама
в едно небе на бури
в един свят на грешки
без плясъка на перата
защото съм нажежена. нажежена съм.

да се бориш не е като да убиваш
...

а може би просто търся независимост. като малко таралежче се чувствам така или иначе.
не знам вече нито какво ми трябва, нито какво искам, може би един настоятелен плач и съм готова. сигурно изглежда, все едно никога не съм щастлива, но не е точно така.
възможно е просто да ме убива това, че имам твърде много свобода и не мога да я структурирам. това звучи сухо. моделирам. измагьосам. придам форма. ако е така, умирала съм твърде много пъти.



някакви усмивки по сателит
достигат до мен тук
със секунди закъснение



казах го вече: една тъжна българска истинска история. книга. нещо с острия аромат на ментов ликьор или целувка по бузата; нещо свежо, зелено-синьо.




пред стъклата ми се разхожда този залез,
той е толкова стар, че понякога скърца
извежда се всеки ден по едни и същи пътеки
освен тогава, когато вали;
има синьо-виолетови очи,
свити с болката на всичките рибари,
които са обичали единствено
старата лодка; вечността на морето

самотата е в три хиляди различни гами
от гърбовете на прозрачните рибари
застиналите скелети на остарели сгради
оранжево-кафявите изгарящи листа
до есента.

нещо като да те завържат за ръцете и краката и да започнат да те гъделичкат с гълъбово перце :)

то е болест ти си болен
аз съм малка, стоя на
ръба
и се плаша дори да разклатя
крачета
страх ме е, уморила очи, да заспя:

аз съм средно дете, тоест чедо на
срядата
в мене всичко повтаря се вечно..
до три.
само ти си безумно несбъдващ се,
ти

пожелавам си те - като детска играчка,
като някой, побутващ ме вечно
или
като грешка, отровила дните ми
си...

но не искаш да спра да те търся,
нали?

:)


нещо ми щрака от време на време. като развален будилник. и ето резултата (:

искам пясък, море и звезди, с които да напълня устата си, за да не мога да говоря;
мога да напиша "сърце" и "душа" по седем различни начина, но искам само стари кънтри песни и спокойствие, видиш ли, спокойствие, нещо като пълнолетие, онова дето омръзва щом дойде
искам бялата си рокля и одеало под кожата си, искам свобода и право на избор
искам сметана, бяла като лицето ми
трябва ми само тишина, но другото... така го искам...
идва моментът, в който бургас ми е нужен до втръсване, и ми се пътува като на циганка, завързана за един-единствен град
трябва ми силно горан брегович и малко време, време да се кача на масата и да изкрещя силно всичко, дето ми лежи на сърцето и притиска гърдите ми
мразя да е есен толкова много, че мога да го отричам, докато не дойде зимата... или следващото лято
трябват ми лъскавите улици и балконските врати, и малко самостоятелност... сладолед и резенчета портокал, евтина пица
мечтите ми отново са пълни със стари влакове, изблъскващи вечерите
нощни трамваи, пияни хора и
скитници, миришещи на вкиснато вино
улиците ще ги нарежа на малки парчета и ще ги затопля в пещта на мислите ми, докато не заприличат на шоколадов крем
не мога да фокусирам заради стъкълцата в очите ми
знам, че ако дори едно от тези неща успея, ще бъда най-щастливото момиченце на света
знам го, защото все не успявам.
господи, толкова много идеи и толкова малко жита
и колко ми се плаче...

днес нямам мотив за поетичност

мъжете трябва да се научат на срамежливост имидиътли.
ще ми се да не ми се налага да му кажа "не, няма да отида с теб и не, няма да ме целунеш докато всички около нас танцуват, няма да държиш ръката ми и няма да отпия дори глътка бира, защото ме е страх от теб до смърт, защото вече ми се ще да избягам, а дори не си успял да проведеш с мен разговор, който трае повече от 10 минути"

понякога се чудя как успявам да си навлека всичко това...

или иначе казано

кой си ти въобще, и защо си
решил
че ще имаш ръцете ми докато там
във небето свистят фойерверки
кой си ти въобще, как повярва дори
че сърцето ми не е запален
фитил,
че ще гръмне в момента от тебе уречен
кой си ти, как повярва, че знаеш за мене това
дето даже за себе си аз не разбирам
кой си ти и какво ти е дало душа
да ме гониш докато от себе си тичам
кой си ти... кой си ти, кой и аз съм... коя?


днес сме агресивно меланхолични, мда, мда, мда...

всички са се покатерили върху това, което съм открила и го втечняват, претопяват, присвояват и накрая забиват подлото си знаменце в него...
а аз отново съм човекът пред вратата на собственото си жилище, който се чувства ненужен и изгонен от него
разбрах, че не всички ме разбират, знам и че е нормално, сега единственото, което ми трябва, е... бутилка валериан, който да нагълтам като вино, защото начинът ми на изразяване и душичката ми и думите ми се стопяват и влизат в мивката, над която съм чакала кръвта да спре да тече от носа ми... и над която всички си мият ръцете
мога и като кръв да го нагълтам, защото моята така или иначе вече е по-скоро вода...

не, не си губя формата, защото в момента не целя да имам форма, странно, но факт :/

всичко протича в едно дълго
стискане на зъби и мислене за нещо тъмносиньо на жълти точки
в почтипремълчаване
докато не счупиш всички клечки от кибритената кутия
и не решиш да забравиш, което продължава до следващия път
а той е скоро
и общо взето отново мисля в кръгове, а кръговете са... затворени и злобни и няма излизане
дали ще промениш цвета на косата си или ще боядисаш миглите си в черно или... ще си купиш тъмен панталон от лен. или каквото и да е.
и после се чувстваш безсилен над собствените си чувства, които между другото потъват доста дълбоко в кофата с емоциите, душичката ти си стои в кутийката, в която я сложи, а истината не признаваш дори пред себе си
може да си измисля сценарий за драма, а толкова мразя драмите в живота си
и точно заради това не съм искрена и със себе си и казването на всичко това
изобщо
не ми помага.
ама изобщо.

нашият месец не дочака крилете
да изникнат докрай на гърба му
месеците не се научават да летят
участта им е да се разбият един до друг
но пък могат да си тръгват
като него
той направо се хвърли с главата надолу
през балкона и се разби във осветения паваж
и сега, докато пресичаш улицата, виждам
тъпчеш времето и счупените му отминали ребра
разбиваш на парченца последните остатъци
цялост
с острите си токове - непреклонимост пред изтеклото
и ме караш да те гледам как се отдалечаваш
докато месецът ни избледнее съвсем
и се сгуша в леглото си
с три хиляди студени
одеала
няма като моята настинка

...
няма те

не ти позволявам да си отидеш
не си позволявай да си отидеш
остани, чуваш ли?
i want you to

караш ме да крещя
произволни неща за потиснати емоции и отрова,
като универсален символ
на загубата на смисъл във всичко,
свързано с думи и написано някъде,
и колко валерианът е безполезен,
когато си объркал повода и
стълбищата са преобърнати в главата ти,
и ме караш да крещя,
текстове на нежни песни,
свързани със липсата на лично отношение,
и мъдри неща за живота,
които си разбрал непоредствено след,
но си свикнал да ме обвиняваш,
и ме караш да крещя,
че съм сбъркал, защото така ми харесва,
но всъщност не съм,
и не ме разбираш, не говоря с безплатните мисли на друг човек,
и се задъхвам,
броя до 600, защото не помня числата по-нагоре,
а ти си толкова втечнен, че чак ме плашиш,
очите ти са кръгове,
кръгове, кръгове, кръгове,
концентрични окръжности,
и ми разказваш, че животът е цикличен
а аз гледам очите ти и
не разбирам цвета на водата,
защото ако имаше цвят,
щях да нарека очите ти с него
не чувам думите ти, само ги слушам,
или всъщност май беше обратното,
и се замислям за ръцете ти,
чудя се за кого са се държали, и
защо подскачаме,
и за завъртяните стълбища,
които приличат на концентрични окръжности
(но всъщност не са),
а как ми се танцува по стълбище,


не е леко да танцуваш до толкова много ръбове
поне стълбищата ти дават възможност за преувеличение
обаче и спъват.

лошо.