29 септември 2007

нещо като да те завържат за ръцете и краката и да започнат да те гъделичкат с гълъбово перце :)

то е болест ти си болен
аз съм малка, стоя на
ръба
и се плаша дори да разклатя
крачета
страх ме е, уморила очи, да заспя:

аз съм средно дете, тоест чедо на
срядата
в мене всичко повтаря се вечно..
до три.
само ти си безумно несбъдващ се,
ти

пожелавам си те - като детска играчка,
като някой, побутващ ме вечно
или
като грешка, отровила дните ми
си...

но не искаш да спра да те търся,
нали?

:)


нещо ми щрака от време на време. като развален будилник. и ето резултата (:

23 септември 2007

искам пясък, море и звезди, с които да напълня устата си, за да не мога да говоря;
мога да напиша "сърце" и "душа" по седем различни начина, но искам само стари кънтри песни и спокойствие, видиш ли, спокойствие, нещо като пълнолетие, онова дето омръзва щом дойде
искам бялата си рокля и одеало под кожата си, искам свобода и право на избор
искам сметана, бяла като лицето ми
трябва ми само тишина, но другото... така го искам...
идва моментът, в който бургас ми е нужен до втръсване, и ми се пътува като на циганка, завързана за един-единствен град
трябва ми силно горан брегович и малко време, време да се кача на масата и да изкрещя силно всичко, дето ми лежи на сърцето и притиска гърдите ми
мразя да е есен толкова много, че мога да го отричам, докато не дойде зимата... или следващото лято
трябват ми лъскавите улици и балконските врати, и малко самостоятелност... сладолед и резенчета портокал, евтина пица
мечтите ми отново са пълни със стари влакове, изблъскващи вечерите
нощни трамваи, пияни хора и
скитници, миришещи на вкиснато вино
улиците ще ги нарежа на малки парчета и ще ги затопля в пещта на мислите ми, докато не заприличат на шоколадов крем
не мога да фокусирам заради стъкълцата в очите ми
знам, че ако дори едно от тези неща успея, ще бъда най-щастливото момиченце на света
знам го, защото все не успявам.
господи, толкова много идеи и толкова малко жита
и колко ми се плаче...

21 септември 2007

днес нямам мотив за поетичност

мъжете трябва да се научат на срамежливост имидиътли.
ще ми се да не ми се налага да му кажа "не, няма да отида с теб и не, няма да ме целунеш докато всички около нас танцуват, няма да държиш ръката ми и няма да отпия дори глътка бира, защото ме е страх от теб до смърт, защото вече ми се ще да избягам, а дори не си успял да проведеш с мен разговор, който трае повече от 10 минути"

понякога се чудя как успявам да си навлека всичко това...

или иначе казано

кой си ти въобще, и защо си
решил
че ще имаш ръцете ми докато там
във небето свистят фойерверки
кой си ти въобще, как повярва дори
че сърцето ми не е запален
фитил,
че ще гръмне в момента от тебе уречен
кой си ти, как повярва, че знаеш за мене това
дето даже за себе си аз не разбирам
кой си ти и какво ти е дало душа
да ме гониш докато от себе си тичам
кой си ти... кой си ти, кой и аз съм... коя?


днес сме агресивно меланхолични, мда, мда, мда...

12 септември 2007

устните ми...
ще се забавят
но вече знаеш, че те искам.


две седмици стоях на една седалка, изтървайки всичко покрай себе си и чувствайки се безтегловно щастлива, в лондон! париж! мюнхен!, където развитието е ежедневно
после се върнах тук и всичко си беше същото и ...
примигвах и примигвах и примигвах, защото просто не усещах движение във въздуха
проблемът не е в мен.





имам нужда от сила да
сграбча, отворя, разчупя
стиха
да разгърна гърдите ти
да се убедя
че имам нужда от време
за да спра да се въртя
около себе си

имам нужда от време
но все пак, аз бързам


ние сме малки въртящи се хора
протегнати длани, забучени оси в гърба
нарисувани ярко и с куха събда
играчки от градската въртележка, пътуващ панаир

кристалното момче е там някъде и ме наблюдава
деликатната повърхност на лицето му не е кожа.
стъкленото му лице е стопено от сълзи, прозрачно
през него, зад него мога да видя мислите му, завъртяли се във въртележка като нашата
но е невъзможно за мен да открия смисъла.