14 октомври 2007

да се бориш не е като да убиваш
...

а може би просто търся независимост. като малко таралежче се чувствам така или иначе.
не знам вече нито какво ми трябва, нито какво искам, може би един настоятелен плач и съм готова. сигурно изглежда, все едно никога не съм щастлива, но не е точно така.
възможно е просто да ме убива това, че имам твърде много свобода и не мога да я структурирам. това звучи сухо. моделирам. измагьосам. придам форма. ако е така, умирала съм твърде много пъти.



някакви усмивки по сателит
достигат до мен тук
със секунди закъснение



казах го вече: една тъжна българска истинска история. книга. нещо с острия аромат на ментов ликьор или целувка по бузата; нещо свежо, зелено-синьо.




пред стъклата ми се разхожда този залез,
той е толкова стар, че понякога скърца
извежда се всеки ден по едни и същи пътеки
освен тогава, когато вали;
има синьо-виолетови очи,
свити с болката на всичките рибари,
които са обичали единствено
старата лодка; вечността на морето

самотата е в три хиляди различни гами
от гърбовете на прозрачните рибари
застиналите скелети на остарели сгради
оранжево-кафявите изгарящи листа
до есента.

1 коментар:

невъзможна каза...

в неизгодно положение съм просто (=