трябва да поспя

разбиващи се

ръце

песни

мелодиите не се пресичат дори веднъж

няма интерференция

от другия край на стаята

ти си в напълно различен свят

чуваш друга симфония

ръце, които

протягам

не виждаш

обърнат си в гръб

настоявам

обърнат си в гръб

започвам да пея

стрелваш ме със зеленото на окото си

и тъкмо преди да се запътиш към мен

прорязвам пъстрия ти ирис

с мъничкия скалпел

в ума си

и отново

от другия край на стаята

в напълно различен свят

и не знам дали да викам или пея този път.

ултиматум

домашно или полско е
врабчето във гърдите ми?

и изборът - монетата във моите ръце
ези-тура, решение и може би
късметът ми
ще бъде проигран от
мойто искащо сърце

сред гарвани родена съм
порочно неизлъскана
и истинска до костите съм
истинска до втръсване
разбъркани косите ми
без ум е лабиринтът
а уж от мисли
нося гняв, но нямам зрънце смисъл
сто гребена не ще ме победят
аз пазех страх
но нямам кой да пазя
този път
дали е свобода, което
пръстите държат?

подавам ти последната останала монета.

ези-тура, решение и може би
късметът ни
ще бъде проигран от
твойте знаещи ръце.

световъртежни дни
кой е влюбен кой не е влюбен
красива усмивка, тези устни се опитват
сто хиляди морета
пресичат скулите ми
подписват се със солта
и болката в малките иначе безизразни очи на
рибите
остава като белези по прозрачната кожа на
моето слабо лице
липсваш ми ти и твоите 13 000 километра
понякога условни, понякога не дотам условни
вече
слънчогледите стават бледи и листата им изсъхват
падат по земята
при кестените
не мога да избягам от тази есен
която от дни рисува по ръцете ми предвестници
сякаш някой променя линиите на живота ми
без да го разреша се промъква в съня ми
и се будя с различно бъдеще
не съм свикнала
на всичките тези зелени погледи, втренчвания
които сякаш се впиват, вкопчват в гърба ми
притискат дланите ми към лицето ми
и скриват ноктите и непоносимият им цвят
непосилният цвят на керемиди, защото керемидена е
моята есен
която не е дошла, докато не се убедя
докато не останем само аз, топлият чай и врабчетата
трохите по балкона ми
жестоките, пропити от мастило нощи
и сладкият сън
на Невъзможната.

без смисъл...?

его
изъм
плесен
стари тесни стълби
скърцат
знам ги
наизуст
качвала съм се нагоре и надолу
спала съм там
като скитница
понякога дочувам зад гърба си
"о, какво светоусещане, о, какъв вътрешен свят"
едни ръце се стягат във юмруци, във захват
напълно произволно сякаш
и пълня тази чаша до ръба
и после я изпивам и забравям
и спирам да усещам вече жегата, студа
понякога не знам как да го кажа
и мълча
измъчвам нетърпението си до край
на стража
са моите остатъци съдба
те чакат времето да се откажа
и да отлетя
по тези стълби
двеста пъти минах
нагоре и надолу все вървя.
и цялото ми детство
разпиляно по паважа
очаквам да
отвее този страх,
но на.

мисля да си наема делтапланер
и да се спусна от хълма на лятото
за да избягам от това мрачно място
пълно с геометрични изяснености
дребнавост и редичка думи със "з"

мисля да избягам от ръцете ти
здрави като клещи
да се запозная
с някой, който учи от моя речник
който говори на същия диалект
чиято паяжина мисли
е изплетена в съседния ъгъл

мисля да повярвам в нещо вече
да събера в торбичка всичкото си знаене
всичкото си "аз" и "мое",
да заделя в един малък куфар "нас" и "ние"
и да ти ги пратя по пощата
за да се науча да бъда силна
за да разбера как се носи такъв товар

не разбирам какво се очаква от мен...

тези простори прострели се пред мен
опипвам ги с ръце, проверявам дали са сухи
слагам ги на леглото
сгъвам ги и ги прибирам в шкафа

виното мирише на вкиснато
и непременно ще свърши в мивката
свещите могат да съсипят покривката
развалям ти романтиката, но не ми се сърди
гледала съм този филм сто хиляди пъти и знам
накрая всички свършват тъжни
затова, позволи ми
да създадем нещо свое
виждам нещата по друг начин
седнала върху бюрото ти
и изобщо
виждаме нещата по друг начин, затова нека
измислим този сюжет сами



не зная какво се опитвам
старая се да бъда точно себе си
нима има нещо по-трудно?

не ме съди, ако съм незавършена
финалът ми е слабата страна
макар и да съм трудна за откършване
понякога съм безхаберно зла


и може би съм мъничко стихийна
не ме съди, ако не ти простя
и няма как, че приказка магийна
ще ти разкажа още във съня


и ще те прилаская с обещания.
не ме вини, ако не изтърпя
и се окажа с истински познания
не се сърди, ако те задържа.

come on, come on, put your hands into the fire

аз съм Онова Настроение
като зимна виелица
джаз през нощта
и безцелни описания
аз съм уморено, натежало сама
с постоянни сто хиляди оправдания да не те обичам
загубена кауза
безумна.
през пръстите ми косите ти, това не означава нищо
и после докосвам лицето ти, това не означава нищо
световъртежни са ми ръцете ти, това не означава нищо
до момента, в който
видя гърба ти.

под всичките завивки безразличие
стои едно сърце,
което пари.

нетърпелив си като ожадняване в пустиня
и потракваш с пръстите си по онази маса,
все още на петна от
кръвта на вдъхновението ми
не те измъчвам
свивам се на кълбо под клепачите ти
и бавно се протягам в отражението си
ти си моята мълчалива утопия
аз съм твоите думи
ти си моята неуморимост
аз - твоето бездушие
твоята сянка,
в която се губим.