главата ми е пълна
до горе
със размисли
и сякаш
виновната
тук съм си аз


дори по тавана на
своето съзнание
съм описала
всичко,
за да виждам, че пак
се разбива
отпред, пред очите ми
бавно
и става на
ангелски прах


няма чайки и
гларуси,
само
мастилото
няма обич, но няма и
бавни стрели
всеки ден
подарявам
по малко от
живото


за спокойствие
сякаш ми трябва, нали?