Lillian

Pain and misery always hit the spot
Knowing you can't lose what you haven't got

Oh, Lillian
Look what you've done
You stripped my heart
Ripped it apart
In the name of fun

Някъде не много дълбоко в Депеш е скрита доста голяма доза от истината. Някъде в 25-те години опит се е пропило всичко, което имам нужда да кажа. Някъде в тях е събрана Емоцията, за която пиша, от която имам нужда. Която изпитвам.
Да...
Нещата се проясниха, облаците вече ги няма и аз събирам частите от парцалената кукла Аз, събирам парчетата от потрошения прозорец Аз, изтривам останалия грим по лицето на клоуна Аз, и късам лентата на стария фотоапарат на малки парченца.
Отивам си, но няма да липсвам на никого.
И за пръв път в живота ми това ме кара да се усмихна.
Не мога да спра да мисля за едно и също, въпреки неразборията, настанала в собственото ми съзнание. Е, ще подредя както намеря за добре, ще пообера паяжините, ще си спомня моменти, и току виж съм се почувствала у дома си.
А не звуча ли истински щастлива за пръв път откак пиша тук?
Понеже съм.
Потъмняваш.

Мразя достойнството си.
Защото ми пречи да говоря, но не ми пречи да обичам.
Пречи ми да простя, но същевременно ми липсва този, на когото не мога да простя.
Не мога да се преборя със себе си...
А, да, и освен това ревнувам от милите думи.
Трябва да се преборя, но...
Високо достойнство и малко воля са взривоопасна комбинация.
Да, и чуйте Alison Krauss - It Doesn't Matter.
Текст, нежна мелодия, красив глас.
Сълзи, естествено.

Готова съм да заплатя някои мигове от миналото си с душата си.
Няма ли кой да ми предложи такава сделка?
Получих съобщение, ще бъда заедно с едни приятели на морето... Което е повече от прекрасно. Сега вероятно заплащам петте минути, в които скачах от щастие в хола. Със сълзи. Както обикновено.
Чувствам се сама. И ме е страх ужасно много.
Липсват ми хора...
Няма как, такъв е животът. Дали обаче е само временно, или винаги ще е така? Понеже всичко се очертава зле.
Тъмно е.

Всеки си живее в личната трагедия. Продължава.
Не, че нещо може да извади някого от нея...
Смешно е, обаче.
Трагично.
На никой не му пука за никого... Да, обаче докога така? Докъде?
Във мен ли има някакъв проблем!? Вероятно.

Нали такъв бил животът, някаква комедия с черен хумор. Не помня кой беше казал това.
Слушам единствената песен на Nickelback, която изобщо понасям. За сметка на това ужасно много ми се е набила... То при мен няма средно положение. Никога. Savin' me се казва.
Не, че съжалявам за това...

Убийте ме, не разбирам.
Всички изпитват някаква нужда,
да се чувстват неразбрани, да живеят в личната си трагедия,
да преувеличават.
Убийте ме.

Една от онези нощи е, в които си толкова уморен, че не ти се спи...
Една от онези нощи, които те карат да се чувстваш мъничък и да се задушаваш в себе си.
И те карат да се надяваш, че има
някой, който привършва портокаловия сок, въпреки че вече е почнал да го смесва с по-твърдото
някой, който обича вятъра в речния град, понеже не му мирише на река, а на море
някой, които изпитва нужда да споделя с някой (и да, не е правилно граматически), който съвсем не разбира какво има предвид първият някой
някой, който още танцува, въпреки товара в гърдите си
някой, който вече не се плаши от деградацията, но просто не му стигат силите и за да го интересува
някой, който въпреки всичко все още има сили да бъде емоционален и няма намерения да се променя заради някакви си обстоятелства
някой, който плаче, но вече не заради себе си
...Waits a while before she stays
never looking back 'till he's miles away
keeps her reputation like a stone...