an autumn medley

what if i get into your ipod and into your mind?

имам времето на един живот и все пак си мисля

дори дните ми да са все петъчни

никога няма да успея да изпитам всичките наслаждения и удоволствия, всичките раздиращи копнежи и възможностите за водовъртежни безсъния, които докарва силното желание понякога

тази палитра усещания - от разпъващата болка и чуковете в коленете до предоргазмената щастливост на една обич, един танц, един пасаж от хубава книга

имам времето на един живот, но то няма да ми стигне

затова и съм се засилила с песен на уста

хората трябва да разберат, че са живи

Бредбъри не пише детски книжки, някак

защото това не е нещо ново за децата

а на мен ми трябваше a series of unfortunate events да достигна до подобен извод

майка ми ми се ядосва, защото всеки път, когато тръгвам за софия

пропорцията книги:полезни неща, които вземам

е нещо от порядъка на 200:5

непрактична съм в това отношение, но идеалист

и пътувам леко

тя не разбира

с всяка книга аз се научавам да чета наново,

изплювам буквите си преди първата страница

преоткривам всеки знак и смисъл

потъвам в пяната на дните, разхождам се по улица "Консервна", срещам своя Спутник

след като разгърна последната страница вече говоря нов език

и това ми е стотици пъти по-ценно от един чадър и едно по-дебело яке и една простуда по-малко.

сънувах как се опитвам да сплета плитка на косата на момиче, но вместо това оставам с кичур в ръката и една купчина лъжи и извинения

не съм сигурна как да си го обясня

не обичам съновници

беше кратко и статично и дори не си спомням дали го сънувах през нощта или преди това

но звучи като доста добро обяснение за отношенията ми с въпросното момиче, с което постоянно нещо се обърква и замазвам глупаво като виновна второкласничка

i don't care if Monday's black, Tuesday, Wednesday - heart attack, Thursday, never looking back

it's Friday, i'm in love

никога не е имало по-красив и летен ноември, целият е цветове, сенки и високо небе

най-близкото до еуфорията спокойствие

всичко ми е наситено, и под пръстите също

open eyes and open arms и неритмичното ми танцо-подскачане на песни, които са далеч от щастливи, но ми залепят неизменно усмивка, oh what you give to me, no one knows

мога дори да се реша на Коледа

мога дори да се реша на неморалност

някога безсмислени и сиви, сега всичките ми мелодии са достойни за танц, за поне едно стихотворение

най-вече за слушане

получило се е някакво размърдване

сърцето ми е цял мравуняк с прекосяващи мъжки имена, никое от тях не е ясна перспектива, само задължителният лабиринт

но не ми се играе с Ариадна и нейните минотавъри точно сега

предпочитам просто да се поразходя

и да разчитам, че никой не ме чака в центъра

и дори по този начин, отново нямам достатъчно място за всичко.

and all the cigarettes that i have never smoked

and all the letters that i have never sent...

преди около месец изпуших последната си цигара.

трябва да поспя

разбиващи се

ръце

песни

мелодиите не се пресичат дори веднъж

няма интерференция

от другия край на стаята

ти си в напълно различен свят

чуваш друга симфония

ръце, които

протягам

не виждаш

обърнат си в гръб

настоявам

обърнат си в гръб

започвам да пея

стрелваш ме със зеленото на окото си

и тъкмо преди да се запътиш към мен

прорязвам пъстрия ти ирис

с мъничкия скалпел

в ума си

и отново

от другия край на стаята

в напълно различен свят

и не знам дали да викам или пея този път.

i wish that i could just be brave

бариерите са всъщност твърде много

и вече не се свеждат само до

въздуха между покрива и земята

на седалките на киното са се разположили

Страхът

и Ти-какво-си-мислиш

хванат под ръка с

Тя-какво-си-мисли

и двамата запалили заплашителни цигари

тракат с нокти-триони и чакат

настанени като големи парчета бял бинт

които да превържат всяка рана

те не могат да позволят от нея да стане мастило

седнала на стълбите, мисля

няма смисъл да закривам прожекцията

платила съм и наема, и цената на билетите

платила съм високо и с кожа и себе си

просто ще ви изгоня всички, да, това е

ще освободя цялата зала

и ще гледам сама.

spirit

разбивам се на LTJ Bukem, никога не бих си го пуснала вкъщи, но въпреки това танцувамтанцувамтанцувам, босите ми крака в пясъка, звездите горят в небето, а вътре в мен най-хармоничното и красиво нещо, което може да се случи в нечия глава под звуците на дръменбейс

и тогава се обръщам към водата, поглеждам към небето

и една звезда пада

но желанието вече се е сбъднало.

споменът изникна съвсем изведнъж. (:

без да мога да реша

губя си сричките точно в средата

на важните думи

и така ги греша

останалото пада в джоба

без да мога да реша

ясно е

за тебе си оставам

дразнещо меланхолична

весела, но непривично

пушеща

безспирно слушаща

всичката сбъркана музика

за теб оставам странната

сгрешената

за себе си оставам непризнала

поредното си жалко увлечение.

Pagan Poetry

a secret code carved...

една от най-хубавите песни, които съм слушала.

музолишение

Трябва ми ново тяло

моето е обитавано от някой друг

не искам да бъда невъзможната вече

а няма как, щом тя е гравирана дори върху вътрешноста на артериите ми

невъзможната е кислородът и въглеродният диоксид, отровата и универсалния антидот

чувствам се сякаш съм претърпяла мозъчна операция

хирургът е объркал нещо и поривът ми върти на двойни обороти

но пък е изрязано вдъхновението, на негово място има красиво копринено шалче,

за да изглежда, че там има нещо, но всеки път щом потърся да се оказва,

че всъщност е неизползваемо.

около мен като светулки се въртят идеи и теми, но, веднъж посегнала, аз не успявам да доведа до край почти нищо.

имам проблем и той се съдържа в това, че се усещам непродуктивна като цяло, но въпреки това съм щастлива. проблемът не е в непродуктивността, това се случва. проблемът е в щастието. в това как съм се примирила да не мога, как несъзнателно съм го приела за нещо нормално. проблемът е в липсата на болка. в липсата на каквото и да е усещане, различно от щастие. обърква ме собствената ми усмивка, защото за нея няма причина.

какво е това?

имунна реакция?

възможно ли е щастието да е имунна реакция към всичко, което ме очаква? възможно ли е то да бъде такова въобще?

изглежда някои от връзките са прекъснати. няма никаква логика.

сякаш собственото ми съзнание пази нещо от мен в тайна и не знам как да го открия.

станала съм нечувствителна и щастлива. непукистоподобна.

а знам, че се пише само с отворено сърце.

ако наистина това е била

надежда за българската литература

тогава много съжалявам.