it's getting dark, too dark to see

мога да го гледам още сто хиляди пъти

полудявам

please please please
let me
let me get what i want...

лъжите са най-великолепния начин да покажеш на някого, че държиш на него. явно.

5 метра коридор

5 metra koridor from CineMafia on Vimeo.


хубаво

one line to keep us safe

PJ Harvey - One Line

опознаването на Поли Харви започна преди около 4 години с песен за небостъргачи, хеликоптери, Ню Йорк, и едно тихо едвам издишано желание от моя страна, което взе, че се сбъдна
а тя е изпълнена с остри ръбове, в които са скрити песни по целия диапазон на емоциите
а пеенето й подскача между шептене и крещене, като една по-мелодична Карън О., но пак толкова експресивна
обичам, обичам, обичам когато талантът е толкова пищен
и може да се различи от километри
както водопадът се чува още докато го наблюдаваш
и заради това съм толкова скептична към музиката в последните години, всичко звучи еднакво
а по някаква случайност
нищо не може да прозвучи като нея.

високо ли си или ниско, когато нищо не те докосва
според мен си просто настрана, в някакъв личен балон, твърде близо до всички останали, но без да можеш да ги чуеш
без никакво желание да ги анализираш
понеже тук няма тишина, само хора, които говорят едни и същи неща твърде силно
нямам си дори стая, и времето ми сама е действително времето ми в градския транспорт
може би е прекалено многото информация, която не те оставя да разсъждаваш, а все по-често откривам, че когато нямам слушалки в ушите си, си "мисля" песни
така ли са станали на компоти мозъците на милиони хора навсякъде из северна америка?

но ще се събудя, независимо колко пъти ще гледам мечтатели преди това и ще търся нещата, които могат да ме развълнуват, защото преди не се вълнувах само от това, което се случваше на мен, а сега не се вълнувам от нищо
и това i've seen it all, there is no more to see и апатичността, която се навива на пръста ми докато демонстрирам кикот и първосигнална паника
може би е механизъм за самосъхранение, който да ме спасява както солта спасява храната
но солта променя цвета, а и моят цвят никак не е същият

и въпреки че градът е прекрасен (и студен)
никога не съм се чувствала по-далече от себе си.

понякога спирам дъха си за цял параграф докато пиша
и се чудя
дали се умира от вдъхновение

и за какво ти е този феноменален ум в крайна сметка
ако той служи само за да изпълва
куфарчето разочарование, което е заключено за глезена ти
и трополи по асфалта подир теб
лъжичка параноичност, щипка недоверчивост
за да не обмисляш възможността да забързаш крачка и да износиш веригата

понякога през марихуанените изпарения на града се прояснява причината и разбирам защо всички свиват и пушат пред книжарници, барове, автомобили
ако едно вдъхване беше достатъчно да те издигне над бетонените сгради, целият град щеше да танцува
създаден е живот, паралелен на живота, в който усмивката се подразбира и не е нужна
а куфарчето се е отворило и се е разпиляло, оставяйки те лек като дете
с очи широко отворени и наивни за знание.