nothing’s gonna change nothing присъда ли е?

аз! съм тази, която стои на съседния стол и съдържа универсалното познание без задължително да го притежава – също като теб, но ти това не го знаеш

аз! при включването на телевизора прозвучава моят глас, произнасям “здравейте, вие сте покъртително самотен и още по-покъртително ням, а най-забавното е, че съм повтаряла това сто хиляди пъти и никой никога не се е опитал да го промени, не мога да ви помогна”

същата, която със сигурност може единствено да изглежда глупаво, но пък държи собственото си лице в ръцете си

аз съм строгата незавършеност, и настроението ми е тих летен дъжд, който капе по кожата ти и достига до онзи орган с помпата, който не споменаваш, понеже те е страх да не станеш банален

харесваш ме само на първо четене

оставям те на крачка от момента, в който наистина ме усещаш

толкова сте много и ти си толкова един от тях

понякога си тъжна картина в рамка, лошото е, че рамката не ти отива и освен това е в грозен цвят

но аз си оставам все толкова неотразима, независимо дали харесваш музиката, която чувам, или не и

въпреки/заради начина, по който вървя и те гледам нагло в очите

или не?

хаха.

заспивам рано сутрин, когато щурците вече ги няма да ме упояват и да ме държат в просъница

лятото ми е тихо и недостатъчно мое, искам да кажа, липсва ми чувството на притежание над лятото, както когато бях и по възраст на 4

но си мълчи, защото не всички знаят

сякаш съм неизпит скъп коктейл, недокосната китара

в един момент “какво ще кажеш за мен” е просто тема, която повдигам, защото знам, че имаш много да кажеш

чувам едно бръмчене в главата си и решавам да не си го обяснявам

един от скъпите коктейли, които съм, по-малко

проектирам

още една красива мелодия на гърба ти

и съм готова да слушам

притаила дъх

пианото е като тиха приказка, която свириш за мен

хубаво е почти колкото щурецът, който ми пее под балкона

заедно

заедно е утопия, но все пак затварям очи

отиваме там,

together we will live forever

стига да ми позволиш, знам дори как да вярвам

жалко само за коктейлите

изгревът е достатъчно мой и без текилата, само той ми остана от лятото, неразсънените ми дни и тихите будни нощи, гладкият асфалт на есенната улица, която изгаря заедно с листата някъде в средата на душата ми

пиша вече трети разказ с произволен ентър тази нощ

може би си ми влязал в главата и пишеш вместо мен

настроенията ми ги сменяш като дрехи

ти ли си синът на лятото, което губя