отчаяние

губя нишките
и пътя си

треперят
окованите ръце
поклон и поздрав
техните глави
остават вечно
зад ключа на клетката

убийства за два долара
преследват моя път
заплашват ме като
небостъргачи
а мястото ми тук
усещам, повече е гроб
там лягам всяка вечер
за да стана на парчета
опитваща да се споя
и вместо да вървя напред
стремя се днес
поне
да се запазя
усещам, мястото ми тук
по-скоро ми е гроб
не дом;
зариваща ума ми
с изпотено чело
застинала в момента на
бездействие
там вече грохвам
"Чумата
на малките им думи"
заразата, която
ме обхваща е

танцува с механичните си
стъпки
от всички
само тя
изпълва залите,
окъпва ги във банята
на
глухото блаженство

остават тъй без звук
но нямат спиране.



а мястото си тук
усещам сякаш ми е гроб
и май че вече мисля

за кремиране.

11 април ...?

исках пред вратата ти да захвърля стълбищата, които се завиваха по ръцете ми - макар и вдигнати нагоре, тези ръце никога няма да просят и молят
пред тази врата, която безсрамно се затвори пред мен (а пред мен вратите се отварят!)
исках да направя куршуми от всичките похабени стихове, които изписах, хартиени куршуми, с които да изплаша недостойното ти държание и да притъпя моето плачещо в истерия достойнство
исках да препреча с пръсти слънцето ти - за да можеш да прекараш остатъка си в един невалежен граничен следобед между ада и рая
исках мъст за творческия си спад и глупостта

вместо това просто се усмихнах
и заключих вратата ти отвън.
не съжалявам.





по-късно от това стана разказ (:

не вярвах в зимата
и няма да повярвам, докато не ме удари с
белите си пелерини
не ме събори в просторните си земи
докато не ме прикове на коленете ми
но дори тогава
аз няма да я проповядвам
само ще знам, че някъде там
свистят виелици, бушуват снегове
без значение е, щом
в моя ум е още жега
докато слънцата
кипват кръвта ми и
ръцете ти ме изтръпват
всичко е без значение.