за бъдеще и перспектива
в изопнатото на жилите ми
се е скрила-прокраднала
тръпчивата наслада
на колко е нередно всичко това
и няма даже намек за срам, нищичко
защо ми е изобщо да го пиша
между две прекрасни идеи на теория
застанали от ляво и от дясно
съвършено невъзможни едновременно
избирам да си тръгна
малко след като се оплета
почти бунтарски, но съвсем очаквано
съжалявам, никога не ме е бивало по геометрия
не ми трябва повече математика
нищо сложно
нали от това избягах
късно ли е?
кога ставам прекалено искрена?
коя е точката, в която
малкото ми думи са по-големи от редовете ти?
много хубаво:
damien rice - accidental babies
Няма коментари:
Публикуване на коментар