заключих го, защото вадя нишки от най-дълбокото си,

а не искам никого да тормозя с това

някой да прочете поста ми и да се почувства по-зле от преди да влезе

дори и на цената на едно замисляне, някакси не си струва

не искам да звуча твърде някаква

депресирана или емоционална или наивна

същевременно искам да съм си себе си

а звуча себе си само на себе си

затова пиша толкова повече

всеки път, когато имам някакви думи

и за тези два-три дни - вече четири пъти

предразпадно ми е и объркано

искам си книгите

искам да потъна в тях и те да бъдат моят стар дюшек

одеалото ми

безпясъчното ми море с три лъжици сол повече, което пълни дробовете ми

и ме задавя все по-често

погнусата

в един от тия дни

няма нови събития, писма в пощата, нищо

застоят е тежък и непосилен и

въпреки това не държа на размърдване

после телефонът звъни и вестите са лоши

изобщо не реагирам

и няколко часа по-късно аз съм виновна, че явно съм недосетлива

пък и вече достатъчно голяма, за да разбирам

майка ми купува от най-евтините цветя

това ми се струва противно и преднамерено

те вече са увяхнали, окапали, грозни

приятели минават покрай мен

единият ме гледа неразбиращо

махвам с ръка, но не се усмихвам

трудно ми е да бъда неглиже

и в мен напират сълзи

не заради новината -

заради малоумния жест

а тя изобщо не разбира

отивам да танцувам

ще мина през студ и шарени алкохолни питиета

нарамила обърканите си чувства

очаквам да бъде доста забавно, да, да, да.

решения, равносметки, размисли, р.

Хез ми отвори очите и си затворих блога.
едно изпълнено с оригиналност изречение.

впрочем май беше крайно време, защото вече усещах как нарастващата (макар и не главоломно) цифричка последователи ме притеснява. не мога пред хора. пред публика.
пред никаква, дори избрана, дори от познати, може би най-вече от познати. творческият ми процес винаги е бил малко извратен, та една срамежливост няма да направи положението кой знае колко по-лошо.
остава да премина и "никой не чете това"-бариерата. както съм писала с години преди. шокът от как ще ми подейства да не ме четат.
имах нужда този блог отново да стане мой си блог. и май това се и случва.


истината да не правя равносметки на писането си се крие в това, че ме е страх отвратително от резултатите. не си го признавам, но писането е моето съкровище, златното ми ядро, основата ми. загубя ли писането, започвам наново. болката в сърцето не може да се сравни с моментите, в които съм блокирала и не мога да пиша. а дали съм мръднала изобщо, колко е, много, малко, нагоре, надолу? защо все още пиша по същия начин, по който пишех, когато бях на 15, това вярно ли е, възможно ли е изобщо? въпросите ме режат с хиляди малки остриета, правят кожата ми огромна система за оценяване, ръцете ми са оси на координатна система. а не е толкова просто и никога няма да бъде. просто се опитвам да съдя за себе си по начина, по който съдят другите. а това е ненужно и невъзможно.

невъзможно.

понеже самата аз не сравнявам това с онова, защото съм достатъчно умна да знам, че нещата понякога просто са различни, несъизмерими. не всичко е математика. нали заради това я има литературата. за да се намери нещо, което поне в част не е математика.

кисело ми е, защото уча някакъв идиотски подробен урок за черноморието

и ми се свива сърцето при идеята за море и някакъв вид развлечение

а миналото ми лято се превърна в епитет за развлечение и беше прекрасно

най-лошото - все още ми липсва

лятото, де

всеки път е така в края на срока

безумно много ми се обича, но няма кого

и винаги се появява моментът, в който тъкмо да се предам, и се включват системите ми изградено самосъхранение

базирано на предишни разочарования и сърцеболове

което ме побърква, защото се чувствам без контрол над себе си

а искам да мога да контролирам и отдаването си

''i thought i could organize freedom"

колко тъпо от моя страна

ще ми се да намеря човек, който заслужава да пея с пълно гърло goodmorning на jaya the cat

и да трепвам на

"what i meant to say is

is that i love you"

понеже и в най-прозаичното има поне нотка обич

някой, с когото да видим тоя Змийски остров

който има същите безсмислици в главата си като мен

някой без самоубийствени наклонности и комплекси бродирани по темето си

ако такива хора са останали изобщо

или не знам къде да гледам

писна ми от реване и депресарщини

полетно ми е и то от много време, но не намирам с кого да се рея

и той не ме намира също

трудно е във всичкия тоя сняг

който вече пети ден дори не става на киша

и от време на време това желание или нужда изпушва през мен както чаят изсвирва през металния чайник понякога

клапата се отваря

и започвам да плача и да маниакалнича и да пиша поезия

това продължава 40 минути

но през останалото време въртя очи на всяка сантименталност, която ми се струва поне поносима ако съм влюбена

сега ставам камъче

Петра

нещо такова.

бягам, за да не ме настигне някое чувство

и не мога да спра, защото май са се насъбрали много

нарамили са вили и са запалили факли

мислят да ми видят сметката

от източна европа съм, съжалявам

задълбочавам се винаги.

what's broken can always be fixed, what's fixed will always be broken

ужасяват ме

труповете на всякакви чувства разбираш ли

затова отказвам да направя аутопсия

стоя встрани и със запушен нос

наблюдавам как разрязват привързаност

все едно е обикновена жаба

и го наричат "опит"

забиват игли в малките телца на емоциите

рисуват по тях с тънките си писци

търсят и анализират

а няма смисъл

и си мисля

какво ще излезе от нашите отношения ако

все пак прокарам скалпела по крехкия им корем?

но ужасно ме е страх

от хипотетично кухия гръден кош

от зле формираните системи

страх ме е да открия грешката

а и да анализирам

вече няма смисъл.

още топъл асфалт

хайде хайде хайде

настоявам излитам

затичвам се срещу примигващите

светофари

зенит е

обръщам се към теб и те каня

улицата е помежду сезоните

вместо сезоните

улицата е вишневите цветове през пролетта ми и

конфетите на лятото

асфалтът е засъхнала лава

под която се готви да изригне отново

прекрасният вулкан на

щастието ми

тротоарите са за страхливците

виж как се стесняват

хайде хайде

промеждутъците от времето се запечатват

за да бъдат измити може би от

хиляди яростни дъждове

но ще останат като шарка

вечни

не помня нищо друго

само теб в главата ми

цветовете на ирисите ти вкопчили се във

всяка пора на кожата ми

колеблив

хайде

ела с мен!

raw

вече не питаш

не ме молиш не се чувстваш предизвикан

от това колко неразбираемо е всичко

просто се вмъкваш под кожата ми и

разбиваш мислите ми на атоми

не слушам песента която звучи

става дума за любов и би ме пристегнала ужасно

някъде в корема

там където по принцип стои егото

а сега е останало само нажежено до бяло

самосъхранение

вярвам - не вярвам

кой печели и кой е майстор и

защо отново участвам в състезание

за което не съм се записала

какъв е този парад на самоунищожението

вече дори

караконджулите под леглото ми

се молят за мен и ми търсят помощ

ловят опасения от зениците ми

и изстискват в тях пъстри палитри кофеин

непоискан

може би изглеждам голяма и здраво стъпила пред тебе

болния

но с очи впити в гърба ти

светът ми е целият преобърнат

с погледи увиващи се около кичурчетата коса

пронизващи кожата на врата ти

едвам намирам сили да задържа ръце в джобовете си

и да бъда красиво студено безучастна

възпитано надменно незаинтересована

не задавай въпроси

няма смисъл

не рови вътре в мен за нещо като отговор и нещо като сигнал

аз затворих врати и няма да кажа и дума

аз затворих врати и в мен няма да прочетеш

нито

къс

че чувство.

нямам сили даже да го напиша.

http://vbox7.com/play:d12a1bc0&al=1&vid=29057

лудост

свивам си лудост

слагам малко тютюн

за вкус

и по-силно усещане

"често ли пушиш

така съм чувал"

не

не, не

обикновено го имам в себе си

не знам какво става

сега е все едно изпаднало от мен

като вълшебен прашец

и искам да го върна

може би не трябва така

може би го търся по грешния начин

на неправилни места

за съвсем кратко

но е силно и хубаво

в този ритъм и в този танц

огромната ми грешка

огромната ми грешка е в малкото разстояние

повтарям я с удоволствие

причина за още кошмари

разрез с принципи и морал

далеч от това, което съм

а какво съм всъщност

да

възможно е

но е хубаво.

And you are beautiful,
but you don't mean a thing to me

и какво от това.

пак недовършено

сив часовник се спуска към ръба на вселената ми -

устремен е във своето шумно тиктакане.

силни пръсти докосват с върха си лицето ми,

уморени от хиляди обещания чакане.

всичко спря. закъснял си. изглежда безсмислено

е било да ме дебнеш сред огън - отлагане.

хайде, тръгвай. излизай. ще бъде описано

в документа на нашето чувство-невлагане.

*

свърши най-страхотната и отвратителна година в живота ми

никакви равносметки няма да си правя, поне не тук

най-малкото защото главата ми още е тотална въртележка

най-многото защото няма никакъв смисъл и не ви интересува

и докато на балкона с чаша шампанско в ръка, загледана във фойерверките

прехвърлях месеците на годината в главата си

си дадох сметка колко много неща са ми се случили - гадни и невероятни

живот с пълна газ

май нещо такова му викаха

за първи път в 12 нищо не си пожелах

може би просто забравих

тази година имам един-единствен resolution

общо взето е същият като миналогодишния

и предполагам, че ще важи и догодина.