а аз не съм пингвин!

откак съм дошла все ме обитават мислите за някакви простички неща
миризмата на този чай днес беше същата като на онзи чай, който винаги пиех в Апартамента, понеже беше единственото нещо с кофеин
или социалистическите входове на нашите блокове,
тази нощ, в поредната паника сънувах най-побъркания сън от много време насам, в него една жена открадна цветето и книгата от колета ми,
а днес на обяд получихме колета от майка ми
липсва ми покривът на върха на града, мъглите в началото на зимата и усещането, че цялото място ми принадлежи, че под кецовете ми или токчетата ми има нещо, в което съм участвала, че познавам всеки един човек или знам поне една отвратително невярна клюка по негов адрес
липсват ми откачените ми приятели, които знаят какво искат и са минали през най-големите извращения на съдбата заедно с мен, държали са ми ръката и са ми бърсали не сълзите, а направо сополите, колко поетично, и един месец по-късно сме се прегърнали, погледнали в очите, и изтанцували най-енергичния ненормален танц в чест и памет на нещо или някого,
липсва ми големият прозорец, който гледаше към една от главните улици или да вдигна телефона, да кажа "кафе?" и след 10 минути вече да съм навлякла едни дънки и готова за отиване нанякъде, както и да водя едни и същи разговори на едни и същи теми седмици наред, чувствайки се малко умствено изостанала, но щастлива и на мястото си
имам нужда от не повече от седмица и всичко ще се нареди
проблемът не е в града, а в неговите случвания, Коледа не е чифт нови ботуши или нещо такова
писна ми да играя ези-тура, покер, руска рулетка, и всичко това с образованието си, писна ми да давам "всичко от себе си", в какъв смисъл всичко, в правилната посока ли е това есе, не се ли очаква да измисля нещо адски впечатляващо и задълбочено?

и изобщо, oth ряпа да яде.

началото и краят на поезията

Алиса невъзможна недоспала,
през мъглата се виждат само парченца от небостъргачите
хвърчила зареяни сред облаците

чуват се бързащи неравномерни стъпки
някой се опитва да отскочи от дъжда
аз съм тук и там, ръцете ти
са успяли да се протегнат през
Атлантика и да хванат моите
в здраво ин и ян
моята агресия -
да ги пристегна около кръста си и да ме отдръпнат от този свят
на стъкла реклами
минувачи и музика
или да се отскубна и да отрежа всяка жичка,
без значение дали това ще означава
експлозия или спиране на брояча
дали ще взриви океаните
защото не мога да живея наполовина
стъпала на два континента,
за дъх ано
недостатъчно
опитваща се
да дишам
на
две
ши
ри
н
и

i remember when we were gambling to win

everybody else said "better luck next time"

the demi-gods and hungry ghosts, oh god, god knows i'm not at home

чета всички тия лигави послания и картинки и чета хората да обясняват, че подобни неща не съществуват
и си мисля, мамка му, съществуват,
просто сте глупави,
просто не гледате където трябва,
защо трябва да си толкова далече и да те обичам толкова много,
без никаква пропорционалност с разстоянието
или с караниците и препирните и
различията в мненията ни

не ми пука, че е почти сигурно,
че няма да мога да те прегърна до началото на юли
и не ми пука, че бъдещето и на двама ни виси на косъм,
а вероятността да сме заедно след няколко години е толкова малка,
че не ми се мисли
защото когато говоря с теб и чувам думите ти, усещам как при теб е също толкова
трескаво и параноично,
въпреки хубавите страни, въпреки всичко останало

не мисля, че някога преди съм държала толкова на човек,
или че някога съм била толкова зависима,
и толкова благодарна.

i'll never find someone quite as touched as you.

3 дни

слънцето пробива малки дупчици в щорите

нямам дефиниции - толкова е прозаично

но пък вече съвсем светло

вяра не ми липсва.

аз решавам задачи и уча история, а невъзможната анализира текстове от 17 век и пише есета, красота, механизъм на действие, който работи все по-бързо и по-бързо, докато започне да изпреварва отражението си

и двете методично късаме косите си и ги превръщаме в кошери

имам нужда да говориш, да говоря, да черпя от общуването, защото

нямам никакви сънища - не си спомням нищо от нощите си

припомням си какво е да бъдеш изправен без някой да те държи за ръката

без да помагаш на някого и някой да ти помага едновременно с това

припомням си какво е да си единствената останала носеща стена в рухваща сграда

опитвам се да превърна себе си в невъзможната и обратно, и най-после да мога да кажа

че съм станала най-доброто, на което съм способна

макар че, надявам се, това никога няма да се случи, защото няма таван за опитване

слава на Дали, че ме научи да не се страхувам

благодаря за есента, за червеното зеленото и жълтото, за кафявото, за вятъра, за шаловете, за слънцето, и изобщо не разбирам

за какво са ви снимки, ако може с думи (: 

днес по пътя към метрото слушах the real thing на фейт и докато майк патън ми шепнеше, общо взето, мръсотии в ушите, ми хрумнаха сто хиляди идеи
обичам метрото, и изобщо градския транспорт в големите градове
малко е странно, има и по-хубави места, но затвореното пространство ти дава възможността да мислиш. особено ако до теб не се настаняват клошари или малки деца, които старателно си бършат обувките в дънките ти.
та, така де, 40-минутното връщане от библиотеката вечер винаги ми се отразява добре, поумнявам.

а може би сме само нечий спомен

това ми звучи възможно
да сме само в съзнанията си
с объркан контекст, зле поставена времева рамка
нищо не изключва това
да сме само нечий спомен или може би
глупава песен със смешен текст
продукт на поп културата в блестяща опаковка
с лош вкус
може би всичките тези истории
разказвани по тъмно
само на светлината на фенерите и
болнавата луна
са били блян, измислица, мираж
всеки път, когато сме се будели, опитващи се да
напипаме на мястото до себе си другия
просто сме били под плен на
богато въображение малко сън алкохол
може би разходките под липите
удрящи право в носовете ни
всичките чаши кафе и недопушени цигари
всичките загубени бъдещи проекции на
личностите ни
са всъщност само чужда приказка,
записана в нашите тетрадки
за да ни пази от студа


звучи ми напълно възможно, но
ми се ще всичката тази стипчива болка да не е била
напразно
така че вярвам в теб.






това е старо, но го намерих и общо взето ми хареса, от черно-белите полета, където вече никой не пише. 
в подобни периоди, в които съм концентрирана основно върху други работи, много имам нужда от блог като онзи... но не би. 

имаш ли планове за уикенда, какво ще правиш на хелоуин, избра ли си костюм
уау, наистина ли само учиш
как така стоиш в библиотеката по цяла събота и неделя?
не, нямам, сигурно ще бъда със сестра ми, или може би в библиотеката, няма да го празнувам
уча на пълен работен ден, понякога почасово, когато съм твърде уморена и напълно обезсилена, когато започне да ми прилошава и да ме побиват тръпки
има дни, в които отивам в библиотеката и единственото ми оръжие срещу съня е огромното кафе, черно и отвратително на вкус, в което съм сложила средно 8 захарчета и 5 пръста мляко
и е повече от прекрасно, няма нищо по-вдъхновяващо от стотици млади хора, вкопчили погледи в книгите си, повечето учебници по медицина, и аз съм там, като изрязана от шарена хартия, с моите SAT учебници и томчето американска история, от което ми остава съвсем мъничко и не мога да повярвам
някакъв умен човек бил казал, че единственото, което може да те спре да постигнеш успех е това да не знаеш колко трябва да се мъчиш, докато го постигнеш
аз знам, че ще се мъча докато не се случи, докато не чуя фойерверките и онзи смях, докато баща ми не ме потупа по рамото - "никога не съм се съмнявал, че успееш" както направи, когато изкарах 6 по физика за годината за първи път и с 1000 зора, научила направо наизуст 60 страници от учебника - колко малко ми се струват тези 60 страници сега, американската история е 600
понякога си мисля, че е невъзможно да запаметя толкова много информация, и тогава си казвам "я стига, сега съм на 18, ако сега не мога, след 1 година ще мога ли, я стига"
и просто сядам и продължавам да чета и да запомням всяко събитийце
няма по-невероятно нещо от това да знаеш, че не си губиш времето

The Portrait

My mother never forgave my father for killing himself, especially at such an awkward time and in a public park, that spring when I was waiting to be born. She locked his name in her deepest cabinet and would not let him out, though I could hear him thumping. When I came down from the attic with the pastel portrait in my hand of a long-lipped stranger with a brave moustache and deep brown level eyes, she ripped it into shreds without a single word and slapped me hard. In my sixty-fourth year I can feel my cheek still burning. Stanley Kunitz

много силно.
обичам какво учим по литература, анализите, които ни дава да правим и уважението към начина на мислене
изумява ме, че успявам да ги накарам да слушат какво говоря, че успявам да я впечатля

няма неотплатено усилие

най-дългото затаяване на дъх

или поне така се надявам, докато съм
залутана между страниците на Heart of Darkness на Конрад,
замислена в закъсняващото метро на канадския ден на благодарността, който не празнувам,
малко притеснена, но това е нормално,
бършеща течове от пода,
учеща литература на английски, математика на английски, всичко на английски,
пишеща домашни през нощта също както преди една година,

и се наслаждавам на всяка секунда от това, понякога мазохистично, а понякога съвсем искрено
но толкова ми се ще догодина по това време да съм на едно съвсем различно място, в малко по-различна компания,
въпреки че Торонто е толкова красив и предизвикателството определено не е за изпускане.

а всъщност съм благодарна за шансовете, които животът ми предостави тази година.
безкрайно, толкова безкрайно, че не съм отслабнала нито килограм и естественият ми ритъм не се е променил изобщо.

дни

очакваше да разперя пръсти и от ръцете ми да изпопадат стотици хиляди думи
открехването на устните ми да те залее с красиви и безумни стихотворения
очакваше да имам какво да разкажа
но трепетите ми не излизат на повърхността, защото са толкова силни, че не знам дали бих ги преодоляла.
нямам време за психология.
затова имам само тишина.
умора.
звукът на камбаните не достига до гърдите ми, гласовете
на новите ми приятели не пробиват обвивката самота;
овцете ловят риба в облаци над къщи, обитавани с духове и пълнолуния.
тук самотността не е обвързана с количеството хора около теб,
а някога беше.

понякога ми се ще да беше по-лесно.
да не се налагаше да се боря срещу обстоятелства, хора и предразсъдъци
да имах само един език в главата си, родния ми
и да не се чудех как да започна разговор, и има ли смисъл.
понякога ми се ще човекът срещу мен да се интересува от това, което му казвам, не само от това, което той ми казва
защото там, от където идвам, това се нарича общуване.

аз имам място тук и нямам място тук. пробивам го в празната стена, наречана амбиция, която обкръжението ми е оставило празна.
и съм в тази междинна ситуация,
толкова близо, че почти виждам края и
толкова далеч, че не знам дали изобщо ще достигна до резултат.

пожелайте ми късмет.

Торонто

това ще бъде едно беззвездно стихотворение
защото в него не е останало място за небеса
само асфалтеното сърце на града

което бие с грохота на метрото до Старата мелница
и стъпките на хората
камбаните на църквата на Блуур Уест, проповядващи всичко или
шумът от кафе машините през хиляди сутрини,
в които отиваме на работа преди 9 и се връщаме много след 5
сърцето на града бумти, то е
звукът от механизмите в умовете на будните студенти в медицинския университет
заспиващи зад открехнатите врати на бръшляновите библиотеки
влюбените, разлистващи книги със стихотворения зад стелажи в книжарници
костюмираните, свиващи цигари с хашиш на централните улици
за да спасят разтрепераните си ръце от
още един лош ден за стоковите пазари

един мъж, който свири на гайда в парка
елени прекосяващи пътя ми до вкъщи

всичко това е мегаполисът
а сградите са толкова високи, че
до звездите
изобщо не се налага да стигаш.

разтваряш се в мен/ отрових се в теб

и искам Остава да се всмучат в костите ми и други знаци не ми трябват
опитвам се да те разбера, да ти повярвам
но когато всичко е толкова далече
трябва ми цяла религия

и изтръпвам под звуците на песента, която с годините се трансформира и сякаш е станала моя същност, важна жилка, която ме определя
някакви прости думички, на пръв поглед несвързани, които ме омагьосаха на първо четене и ме влудиха, вманиачиха на първо слушане
но кой ли разбира
кой ли разбира?

торонто е красив, просторен, зелен, но американски.
а се чувствам сякаш не съм пътувала, само без основата под краката си.
най-озадачаващата безтегловност на света.

30

момичето с куфарите
има багаж пълен с миди и морска пяна
какво като се появява в бургас толкова рядко?
на стълбите на гарата
е фигура съшита от частици плат, която заплашва да се разкъса всеки момент
опитваща се да задържи всичко в ръцете си
и същевременно неспособна да хване дори частичка

имам куфари и в тях съм събрала всяка капчица море, до която съм се докоснала
и една сребърна гривна с аметисти и риби
няма място за дрехи и книги

доплащам за багаж
обръщам се назад веднъж и това е
в последната ми усмивка към теб разцъфтява един лилиум
крехък и розов, почти закрил лицето ми
и ти ми правиш знак
добре
ще замълча


и повече нищичко
няма да си кажем

синя добра тишина

плъзвам се по крайчеца на ревността си, на хаотичната си ярост
която взривява последните ми мигове с теб
опитвам се да откопча от мрежата на всяка една емоция, да избягам от задълбочаването - получаваше се в последните няколко месеца и не виждам защо да не се случи и сега
и пръст по пръст си търся оправдание да пусна ръката ти

но усещам и назряването на нещо, усещам и дните, които се откъсват един по един и оставят времето ми тук една съвсем мъничка купчина спомени

а толкова много ми се пише, но сега е твърде ярко и силно
затова... скоро.

ние сме завинаги от нова генерация

четеш
не четеш
четеш
не четеш
това не е поезия
не всичко тук е поезия
трябва ли ?
просто започвам разни книги
прочитам 50 страници
и ги оставям
започвам с теб
държа те 4 месеца
и те оставям
отвратително е
и съвсем не е същото
не е по мое желание или защото трудно се концентрирам или защото има толкова други книги, които са ми интересни
предпочитам да чета само теб
да си фантазирам сюжети от страниците ти

обещала съм да не ти посвещавам нищо
в онзи миг, в който ме помоли
какво очакваш, сълзлива любовна лирика?
трудно
трудно е да повярвам, че не си чел нито едно мое стихотворение
какъв точно парадокс е, че те смятам за един от най-близките си хора, а не си се докосвал до зенитната ми част, колко точно се страхувам да не ме разбереш?
и ако нишката е наистина толкова здрава, колкото ми се струва
какво ме плаши?
и пак се сещам напълно ясно защо затворих блога си, понякога е прекалено лично, и все пак искам да го кажа, дори на Никого
а има ли по-хубава сцена за Нищо от тази на затворения ми блог и бе(з)силните ми мисли

нали скорпионите танцуват сами

и се сещам за зимата, когато вечер обикалях сама с музиката си, и тази песен в главата ми, малко преди майка ми да замине
аз, кацнала на ръба на една почти красива, но пък доста hardcore депресия, която ме подмина
валеше сняг и косата ми ставаше цялата бяла от половин сантиметър сняг, поразтопил се и пак замръзнал
и беше такава ужасна каша, но не по-ужасна от сега, не по-ужасна

скорпионите танцуват сами.

почти лято

майка ми ми разказва:
с баща ми били толкова влюбени, че той на два пъти припадал в русенската поща, откъдето й се обаждал
не обичал да пише писма и когато най-после склонил да й прати нещо, това била пощенска картичка само с един въпросителен на гърба, "питам как си"
от нея любовта към думите, от него - лаконичността
не се оплаквам

много ми е пълно, дните ми са пълни. дъждът не ме достига, нищо не ме достига, непромокаема съм, успехът ми ще е почти пълна шестица, възможно е да изклася дори с пълна, не знам къде ще уча догодина, мисля в посока лято море пясъци и дали ще успея да отида навсякъде без да се откъсна от прегръдката ти, защото не съм сигурна, че ще искам да се откъсна от прегръдката ти
не мисля, че някога преди са ме обичали така пълнокръвно
и всичко ми влиза, насечените китари на поли харви, лигавите мелодичности на my chemical romance, старите албуми на поетите... скоро може да отделя време и най-после да си дочета everything is illuminated
отначало сякаш си го казвахме по-често, сега думите попиха в кожата и не са нужни, защото смисълът им отдавна пулсира в мен и е по-убедителен дори от кръвта и другите субстанции

а стихосбирката на Рахнев вече я няма в Хеликон
Тру, ако четеш това - извинявай, че не отговарям,
скоро.
!

mit dir bin ich auch allein.

влудяващата тишина на твоето нямане
е камшик по времето
и то спира
изстива като восък, капнал от чаена свещ
върху студеното стъкло
разделящо от останалия свят
кулата, в която живея


унищожителната тишина на отсъствието ти
е тридесет камшика по гърба ми
обещание за закъсняла дисциплина
наказание
за всяка непремерена дума, с която
всъщност съм те съветвала да си вървиш преди мен
болезнено усилие
да събудя чувството ти за самосъхранение


когато си тръгвам
с всяка стъпка ще отеква грохотът
на разпадащия се живот зад мен
ще се чува пукот
от горящия мост
а в ръката си ще държа клечката, която
най-после съм посмяла да запаля
защо закъсня толкова?
"няма идеални сценарии", напомняш ми,
"особено когато атмосферата на филма, който снимат
е въздухът в стаята ти."

:/

тези две устни се плъзгат по ръба на гърба ми
от едната страна на десния ми крак
двете ръце ме обгръщат
облечена само в дъха ти, за какво ми е структура?
развързала връзките на езика си,
за какво ми е гръбначен стълб, ако това, което ме държи изправена
вече дни наред е само един поглед, спирала от думите ти
а ти си последният и единственият, който не се е загубил
който не е забравил пътя си по засуканите стълбища на моята атмосфера
и сигурно в това е
причината да не мога да спра да благодаря, съвсем извън стила си
извън стоманените си погледи и аналитичния си ум,
да не мога да спра да се превръщам
в красиво безсилие.

Аз те попитах за какво мислиш, а ти ми каза:
- Не зная. Вятърът отвява мислите ми като калинки.
Тогава аз вдигнах ръка, хванах една мисъл и я затворих в шепата си като в кибритена кутийка. Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:
"Не искам да си отиваш!"
Усмихни се.
Какво, че ще си отида?
На далечен път заминават и жеравите, но ще се върнат.
Зад червените къщи изчезва Слънцето, но ще се върне.
И влаковете се завръщат, нали?
И хората.
Какво са разстоянията метър и километри?
Има очи, които виждат през високите планини.
Има мисли, които летят над безкрайните равнини.
Има хора, които никога не се разделят.

Усмихни се.
Има хора, които никога не се разделят!



                            Недялко Йорданов




Просто всеки път, когато ми е нужно мъничко, едно кристалче сол на върха на езика, за да се разплача,
това стихотворение ме довършва. (:

?!

makes me all cheesy and warm...
когато на shuffle могат да ми се включат хиляди песни, но тази, която излиза от нищото е everybody's gotta learn sometime
чудя се за толкова много неща,
в последни дни само мълча, мълча и се усмихвам, мълча и изпадам в беззвучна истерия, която гледам отстрани в забавен кадър и е толкова кинематографично и детинско
нямам обяснение
ядосвам се, плача
мълча
не можеш да имаш всичко, къде ще го сложиш?
имам право само на два куфара, и то ако ал италия не променят това правило
иначе - един
а паспортът ми е готов, с биометричните данни и огромните червени кръгове около очите ми
толкова ми се пише, но думите са отново пред стената
господи, колко ми се пише

ще ми се всичко да беше по-различно, да нямаше разстояния, да можех да видя какво ще ми се случи, къде ще бъда и как ще се чувствам след една година по това време
не мога да спра времето и ми остава единствено да го гоня
знам - решенията ми са толкова тъпи, но "никой не би трябвало да очаква от мен да съм умна, та аз съм на 18"
"винаги съм очаквала от теб да си умна"
най-сериозният признак, че нещо ме тормози е това, че не говоря с майк си
и от три дни едвам обелвам дума

нощта ми беше лолита, вино от глухарчета, 451 по фаренхайт, поща
беше музика с несъвпадения и
движения
една от най-хубавите ми вечери изобщо

как се пише за експлозия чувства

къде започва логически обяснимото

има ли такова

и всичките ми мисли, една топка прежда

която ти навиваш около ръцете си

и сякаш си ме помолил

да ти изплета пуловер от нея

няма нищо друго

нито една наука, нито дори пасаж от книга

преждата ми е изцяло увита около теб

и не е спокойното, но не е и притесненото

нажежено до бяло от тревоги и детинщини

времето се върти в кръг и кукувичките повтарят само името ти

познавам го по движенията на устните на десетки хористки

пеещи песните пристягащи гръдния ми кош

или просто

те обичам.

пътуване

блаженство е да мълча

подреждам мислите си върху масата и слушам тихото им тиктакане

да остана тук

или пък да заложа всичко

и има ли смисъл

и има ли време

разсипвам в краката си сто хиляди дилеми

ще може ли да стане без дори и

грам контрол

дали ще съумея да се справя с ураганите

как ще се науча да плувам

право в бълбукащите тресавища на чувствата ти

изгарям в тази неспособност

залепям нощта за небето

и гледам как тиксото се откъсва парченце по парченце

крада от времето и го изсипвам обратно в часовника

прегръщам те силно и усещам как трепериш

а ти се смееш

че съвсем не е въпрос на пясък

нито пък на усилия

всичко изминава и мога единствено да запазя

в себе си

хербаризиран

спомена за едно усещане

но то ще се разпадне дори и в книгата на дните

и е неизменно,

изплъзването ти

няма нищо общо с пясъка

или с усилията ми.

две

очи

улични

лампи ярки

разрязват

кадифето на вечерта

стъпки три

две назад

светулки

запалки

пробиват си път във нощта

последното

Окончателно е -

аз никога няма да те разбера.

Катранените ти думи

повече не могат да заместват истината.

Вече нямам сили да ти повярвам.

А не ми стига наивност, за да се излъжа вместо теб,

нито отдаденост, с която да нарека това "любов".

Натрових се с теб.

Душата ти е захарен памук с изтекъл срок на годност.

Заситих глада си на цената на остатъчния вкус,

бързах да намеря време за всички въртележки.

Да вдишам още от никотиновия ти смях.

Но ти реши да си останеш на земята.

И въпреки това опитах да те изуча.

Сложих призма между мен и теб и видях пъстротата ти.

Разгадах дисперсията и изчислих скоростта на всеки лъч.

Ти сам захвърли схемите в ъгъла.

Лично се постара да не се самозаблуждавам.

Сега те виждам в бяло,

отново без лице.

Както преди.

всичко ми е в кашони вече. цялото съдържание на главата ми е сортирано и прибрано.

вкъщи има ужасно малко чинии.

усещам се как опитвам да предизвикам някакви емоции в себе си, как понякога се насилвам да плача и да се чувствам зле, защото сякаш приемам с твърде голяма лекота това, което може би ми предстои.

от друга страна... не спя спокойно. чувствителна съм. раздразнителна. губя контрола си.

пратих си документите.

малко остава. само да ми кажат и да започне отчаянието, или новият живот, или и двете, защото е някак нужно.

МАРТ месец е.

това означава доста.

всъщност е средата на март. минала е около 1/5 от годината ми.

забавно е как тази част от годината се прекарва в ... приготовления за самата година.

както училището отнема 12 години и е приготовление за живота.

ама че глупости.

чувствам се толкова объркана, колкото бях в началото на пубертета.

а ще правя 18 тази година.

давам си сметка колко много съм пораснала, и по колко различен начин.

ето, например вече нищо не искам да меря.

нямам нужда и от етикетчета.

трябват всичките палци на света, но няма да си го призная.

и имам нужда от вяра в себе си.

и от повече саможивост.

I broke everything new again

Everything that I'd owned

I threw it out the windows, came along

Extreme ways I know move apart

The colours of my sea

Perfect colour sea

насъбирам всичките си коловози

пътечките си

въздушните коридори думи

и чакам един момент, за да ги разстеля пред тебе

да проискрят по-реални от всякога

и да затупти, заболи някъде вътре

да се науча да докосвам онази струна, която

си втъкал така дълбоко, че стои непокътната

разбърквам морето в чашата си

превръщам го в огромен водовъртеж

но това е само тренировка.

с теб нищо няма да създадем

това, което имаме, не е здравословно

нито пък градивно

напротив

ще изпокъсаме косите си

ще оглозгаме костите си

ще останем евтин спомен за това, което сме заобичали

и ще се съсипем - безпощадно, защото

друг начин да обичаш истински

не сме открили.

нашата интуиция

бяхме двама и четяхме в очите си

сякаш по ирисите беше изписана

най-нежната интуиция на поезията

ален ланс

бяхме двама и одеалата винаги бяха

твърде големи

уютно топли

а леглото така високо,

че не виждахме пода под краката си

бях застанал на ръба на прозрението си

заколебан в крачката

застинал в един удар на сърцето -

пречупване

отново двама и четеше в очите ми

търсеше знак, трепване

което да те накара да повярваш

че съм още тук такъв, какъвто съм бил

не си от най-търпеливите, знаеш ли?

сега сме двама

и всяка твоя дума за мен е

акупунктура на сляпо

подигравка с дислексията на

интуицията ми.

въображението, когато е примесено с надежда

влудявам се от собствената си склонност да придавам

изкуствено смисъл на всичко -

подтекст на срещите и случайните погледи,

техника в интуитивния дизайн;

да търся повече от секс в секса,

дълбочина в красотата

и чувства в думите ти.

това умение да строя с пясък

е всъщност лоша шега

подигравка,

която ме разхвърля по пода на коридорите,

размазва грима ми,

удря ми най-жестокия шамар - мълчанието

и ме оставя да се прибирам сама до къщи

въпреки огромното разстояние, студа и тъмнината.

не те обвинявам - ти нямаш никаква вина. твоите

измислици са много по-безобидни от моите,

плодове на наивност и въображение.

само отмахни с ръка и ето - намеренията,

целите, дори онази пъстра част от самоличността ти,

в която аз повярвах и която се оказа импровизация,

всичко това се превръща в прах, дим, илюзия.

думите са възли

като моряшките възли

отброяващи милите

са някаква скорост

скорост на отдалечаване

на приближаване

но движение

и сега

когато двамата с теб мълчим

и нито дума не се плъзва помежду ни

поне знам -

да си си тръгнал

е невъзможно.

не се срамувам

не съм и горда

но не ми липсва отношение

просто е извън тази палитра на неутралните цветове, от черното до бялото

не всичко е тонове на сивото

някои неща са цветни, а други са цели картини, комбинация графики и схеми, които все пак не могат да го обяснят.

наричам това, което ми се случва в момента

с простичкото

"подем"

machine gun

в сърцето ми е млъкнало.

в главата ми е постоянен шум, като фонов шум, по-скоро бръмчене, не съвсем музика. като индъстриал, но груб и недодялан, недостоен за композиция, неекспериментален. в главата ми е безинтересно, безинтересни са прозаичните ми, всъщност не прозаични, битовите ми проблеми и мъката на малкото ми време, притеснението за сроковете, които е пагубно да изпусна

понякога се страхувам да пиша, за да не се случи обратното

понякога не пиша, защото се е случвало да напиша нещо и то да се материализира

и е абсурдно колко суеверна съм, защото съм и рационална

но може би това е проклятието на рационалните жени

интуицията, която се сблъсква с разума

и някъде там се е загнездило писането ми

имам нужда от завършен разказ, но май ме е страх от разкази и го държа до средата, постоянен катарзис докато не си изпия лекарствата и не се излекувам.

главата ми в думи, буквално.

усещам как трябва

и това трябва е над математиката на ума

ми

над неразбраните задачи и

абсолютно над всички химични неравновесия

какво искаш в крайна сметка?

мога ли да се оставя да ме води

искането ти

мога ли да преценя

не мога

щях ли да питам иначе

тази песен я знаех някога

може би преди години

всяка нота е излизала правилно под пръстите ми

но последните дни са толкова

излъскани неясни пълни с напрежение

че съм забравила всичко

и редовете са размесени в главата ми

и буквите като парченца тесто

са се слепнали и скрили

не мога да ги разделя

до мен спокойно е кацнал един гарван

искам почивка

как иначе ще овладея криеницата

как иначе ще разпределя въпросите

на глупавите отговори

които вече имам...

Кретенът

Кретен наистина страшно много я обичаше. Наистина, до петите. Обичаше палавите кичурчета коса, малките кокетни фибички, с които ги прибираше, обичаше герданите й, хипарските знаци по тях, неясни признаци на анархизъм. Обичаше дрехите й, превръщащи дните му в шантава клоунада още от първите секунди, в които я видеше в коридора. Аурата й беше естественият причинител на глобалното затопляне, жарка, но не и тегава. Тъгата й моментално ставаше всеобща тъга, макар и разочарованията й да бяха доста трудни за обяснение: умът й наподобяваше лабиринт, в който би загубил пътя си всеки, забравил да се подсигури с нишка. И Кретен обичаше всичките тези работи, колекцията пъстър наелектризиран хаос около личността й.

Но не можеше да си го обясни, още по-малко - да го приеме. Всъщност той беше само половин човек, въпреки че имаше два крака, две ръце, две очи. Кретен умееше само да преживява. Той не знаеше да анализира или, ако има смисъл да уточняваме, малко се страхуваше да го прави. Родителите му старателно бяха избягвали сериозните разговори с него и това до известна степен го бе спасило от ужаса на потъването в размисли. Кретен беше зает с други работи – да изследва абсолютното нищо да речем. Понякога бездействието му се струваше отегчително и той се втурваше във вършене на невероятни глупости, но внимаваше това да не се случва твърде често и глупостите да не са подозрително невероятни. Демонстрацията на въображение можеше да се сметне за проява на лош вкус, а Кретен много уважаваше етикецията.

С нея обаче всичко беше друго, тя докосваше в Кретен оная струна, която го откъсваше от нищото му. Тя го учеше на движение. Викаше го при себе си със своите парфюмирани шалове, омагьосваше го с озадачаващата приветлива незаинтересованост, която излъчваше докато общуваха. А всъщност го беше харесала, защото й се струваше счупен. Това действаше като магнит за младите момичета - в тебе да има нещо сбъркано. Да демонстрираш непукизъм, да имаш разведени родители, да страдаш по някого тайно – важното беше да има предизвикателство. Та за нея той беше счупен. Но тъкмо достатъчно поправим. Противно на очакванията обаче, Кретен се прояви като силен характер и не претърпя развитие.

В летните вечери се качваха на покрива в центъра на града и с бутилка бира обсъждаха хората, надсмиваха се над невежеството им. Бяха богове, залутани в играта си с мъничките си поданици. Тя лееше своите мисли в безкрайни коловози думи, криволичещи, изопващи се. Мислите й рисуваха пред момчето и отваряха простор, за който той рядко смееше да подозира. Ала тъкмо щом това вдъхновеше Кретен и го пресегнеше през страха му за една интересна фраза, нещо го спираше, сепваше, сякаш част от механизма отказваше да се задвижи. Смутен, младежът изсумтяваше със съгласие в нейния тон, приключвайки темата наум. Гледаше ръцете й докато подрежда косата си, но така и не се престраши да ги докосне. Беше запомнил всяка особеност на очите й, как ги присвива докато се смее, пръските жълто в кафявите ириси, но никога не съумя да формулира това в изречение.

Накрая просто не издържа и си тръгна. Затова и името му. Кретен за нея, защото не успя да се надмогне. За другите - Андрей. Това е.

всички казват "поспри се, огледай се"
не можеш да научиш бързащия човек да се вглежда обаче
той ще пренапише доклада си 100 пъти и ще провери грешките
но няма да се заинтригува от гребените на вълните
истината е, че няма как да промениш квадратните хора
не можеш и да ги разбереш - просто се вглеждат в по-различни неща
от различните гледни точки ние сме винаги квадрати за някого.
това е
остава единствено да ги хванеш за ръката и да ги водиш до ръбовете и да ги караш да се самоизучават, да търсят пропуски
да им свършиш работата вместо тях - надали

ps в момента, в който прочета израза "забързано ежедневие" в есето на средношколец ми се отщява да стигна до края му :D защо постоянно използвате тази фраза, м?

млъквай млъквай млъквай млъквай

шшшт

едната ми ръка е на устните ти

другата държи химикалка

затова с език се опитвам да уловя

най-после

дъха си.

произволно зимно уморена

има толкова много неща, които не искам да си призная

че просто си залепям една усмивка и карам напред

сто хиляди пъти по-лесно е

и пести разни неща

страх ме е само да не се насъбере

не знам какво правя по отношение на връзките си

искам всички и никого - закономерно е

овладяла съм свободното си падане толкова добре

че вече се чудя дали изобщо си спомням как се завързват възлите

не мога да те игнорирам и не мога да ти простя

това е общо взето проклятието на възпитанието, което имам

гордостта, достойнството

са две качества, които не са нужни тогава, когато не идват естествено

защото е някак абсурдно да си насилваш ценности

казаха ми, че съм потайна, че не споделям

защото наистина искам личното ми да си бъде лично е

не съм си сложила някакви ограничения

искам да си направя одеалце хубавости

но не знам дали ми се занимава

всеки случай в мен се надига някакъв подем, който чаках от изключително дълго време

заключих го, защото вадя нишки от най-дълбокото си,

а не искам никого да тормозя с това

някой да прочете поста ми и да се почувства по-зле от преди да влезе

дори и на цената на едно замисляне, някакси не си струва

не искам да звуча твърде някаква

депресирана или емоционална или наивна

същевременно искам да съм си себе си

а звуча себе си само на себе си

затова пиша толкова повече

всеки път, когато имам някакви думи

и за тези два-три дни - вече четири пъти

предразпадно ми е и объркано

искам си книгите

искам да потъна в тях и те да бъдат моят стар дюшек

одеалото ми

безпясъчното ми море с три лъжици сол повече, което пълни дробовете ми

и ме задавя все по-често

погнусата

в един от тия дни

няма нови събития, писма в пощата, нищо

застоят е тежък и непосилен и

въпреки това не държа на размърдване

после телефонът звъни и вестите са лоши

изобщо не реагирам

и няколко часа по-късно аз съм виновна, че явно съм недосетлива

пък и вече достатъчно голяма, за да разбирам

майка ми купува от най-евтините цветя

това ми се струва противно и преднамерено

те вече са увяхнали, окапали, грозни

приятели минават покрай мен

единият ме гледа неразбиращо

махвам с ръка, но не се усмихвам

трудно ми е да бъда неглиже

и в мен напират сълзи

не заради новината -

заради малоумния жест

а тя изобщо не разбира

отивам да танцувам

ще мина през студ и шарени алкохолни питиета

нарамила обърканите си чувства

очаквам да бъде доста забавно, да, да, да.

решения, равносметки, размисли, р.

Хез ми отвори очите и си затворих блога.
едно изпълнено с оригиналност изречение.

впрочем май беше крайно време, защото вече усещах как нарастващата (макар и не главоломно) цифричка последователи ме притеснява. не мога пред хора. пред публика.
пред никаква, дори избрана, дори от познати, може би най-вече от познати. творческият ми процес винаги е бил малко извратен, та една срамежливост няма да направи положението кой знае колко по-лошо.
остава да премина и "никой не чете това"-бариерата. както съм писала с години преди. шокът от как ще ми подейства да не ме четат.
имах нужда този блог отново да стане мой си блог. и май това се и случва.


истината да не правя равносметки на писането си се крие в това, че ме е страх отвратително от резултатите. не си го признавам, но писането е моето съкровище, златното ми ядро, основата ми. загубя ли писането, започвам наново. болката в сърцето не може да се сравни с моментите, в които съм блокирала и не мога да пиша. а дали съм мръднала изобщо, колко е, много, малко, нагоре, надолу? защо все още пиша по същия начин, по който пишех, когато бях на 15, това вярно ли е, възможно ли е изобщо? въпросите ме режат с хиляди малки остриета, правят кожата ми огромна система за оценяване, ръцете ми са оси на координатна система. а не е толкова просто и никога няма да бъде. просто се опитвам да съдя за себе си по начина, по който съдят другите. а това е ненужно и невъзможно.

невъзможно.

понеже самата аз не сравнявам това с онова, защото съм достатъчно умна да знам, че нещата понякога просто са различни, несъизмерими. не всичко е математика. нали заради това я има литературата. за да се намери нещо, което поне в част не е математика.

кисело ми е, защото уча някакъв идиотски подробен урок за черноморието

и ми се свива сърцето при идеята за море и някакъв вид развлечение

а миналото ми лято се превърна в епитет за развлечение и беше прекрасно

най-лошото - все още ми липсва

лятото, де

всеки път е така в края на срока

безумно много ми се обича, но няма кого

и винаги се появява моментът, в който тъкмо да се предам, и се включват системите ми изградено самосъхранение

базирано на предишни разочарования и сърцеболове

което ме побърква, защото се чувствам без контрол над себе си

а искам да мога да контролирам и отдаването си

''i thought i could organize freedom"

колко тъпо от моя страна

ще ми се да намеря човек, който заслужава да пея с пълно гърло goodmorning на jaya the cat

и да трепвам на

"what i meant to say is

is that i love you"

понеже и в най-прозаичното има поне нотка обич

някой, с когото да видим тоя Змийски остров

който има същите безсмислици в главата си като мен

някой без самоубийствени наклонности и комплекси бродирани по темето си

ако такива хора са останали изобщо

или не знам къде да гледам

писна ми от реване и депресарщини

полетно ми е и то от много време, но не намирам с кого да се рея

и той не ме намира също

трудно е във всичкия тоя сняг

който вече пети ден дори не става на киша

и от време на време това желание или нужда изпушва през мен както чаят изсвирва през металния чайник понякога

клапата се отваря

и започвам да плача и да маниакалнича и да пиша поезия

това продължава 40 минути

но през останалото време въртя очи на всяка сантименталност, която ми се струва поне поносима ако съм влюбена

сега ставам камъче

Петра

нещо такова.

бягам, за да не ме настигне някое чувство

и не мога да спра, защото май са се насъбрали много

нарамили са вили и са запалили факли

мислят да ми видят сметката

от източна европа съм, съжалявам

задълбочавам се винаги.

what's broken can always be fixed, what's fixed will always be broken

ужасяват ме

труповете на всякакви чувства разбираш ли

затова отказвам да направя аутопсия

стоя встрани и със запушен нос

наблюдавам как разрязват привързаност

все едно е обикновена жаба

и го наричат "опит"

забиват игли в малките телца на емоциите

рисуват по тях с тънките си писци

търсят и анализират

а няма смисъл

и си мисля

какво ще излезе от нашите отношения ако

все пак прокарам скалпела по крехкия им корем?

но ужасно ме е страх

от хипотетично кухия гръден кош

от зле формираните системи

страх ме е да открия грешката

а и да анализирам

вече няма смисъл.

още топъл асфалт

хайде хайде хайде

настоявам излитам

затичвам се срещу примигващите

светофари

зенит е

обръщам се към теб и те каня

улицата е помежду сезоните

вместо сезоните

улицата е вишневите цветове през пролетта ми и

конфетите на лятото

асфалтът е засъхнала лава

под която се готви да изригне отново

прекрасният вулкан на

щастието ми

тротоарите са за страхливците

виж как се стесняват

хайде хайде

промеждутъците от времето се запечатват

за да бъдат измити може би от

хиляди яростни дъждове

но ще останат като шарка

вечни

не помня нищо друго

само теб в главата ми

цветовете на ирисите ти вкопчили се във

всяка пора на кожата ми

колеблив

хайде

ела с мен!

raw

вече не питаш

не ме молиш не се чувстваш предизвикан

от това колко неразбираемо е всичко

просто се вмъкваш под кожата ми и

разбиваш мислите ми на атоми

не слушам песента която звучи

става дума за любов и би ме пристегнала ужасно

някъде в корема

там където по принцип стои егото

а сега е останало само нажежено до бяло

самосъхранение

вярвам - не вярвам

кой печели и кой е майстор и

защо отново участвам в състезание

за което не съм се записала

какъв е този парад на самоунищожението

вече дори

караконджулите под леглото ми

се молят за мен и ми търсят помощ

ловят опасения от зениците ми

и изстискват в тях пъстри палитри кофеин

непоискан

може би изглеждам голяма и здраво стъпила пред тебе

болния

но с очи впити в гърба ти

светът ми е целият преобърнат

с погледи увиващи се около кичурчетата коса

пронизващи кожата на врата ти

едвам намирам сили да задържа ръце в джобовете си

и да бъда красиво студено безучастна

възпитано надменно незаинтересована

не задавай въпроси

няма смисъл

не рови вътре в мен за нещо като отговор и нещо като сигнал

аз затворих врати и няма да кажа и дума

аз затворих врати и в мен няма да прочетеш

нито

къс

че чувство.

нямам сили даже да го напиша.

http://vbox7.com/play:d12a1bc0&al=1&vid=29057

лудост

свивам си лудост

слагам малко тютюн

за вкус

и по-силно усещане

"често ли пушиш

така съм чувал"

не

не, не

обикновено го имам в себе си

не знам какво става

сега е все едно изпаднало от мен

като вълшебен прашец

и искам да го върна

може би не трябва така

може би го търся по грешния начин

на неправилни места

за съвсем кратко

но е силно и хубаво

в този ритъм и в този танц

огромната ми грешка

огромната ми грешка е в малкото разстояние

повтарям я с удоволствие

причина за още кошмари

разрез с принципи и морал

далеч от това, което съм

а какво съм всъщност

да

възможно е

но е хубаво.

And you are beautiful,
but you don't mean a thing to me

и какво от това.

пак недовършено

сив часовник се спуска към ръба на вселената ми -

устремен е във своето шумно тиктакане.

силни пръсти докосват с върха си лицето ми,

уморени от хиляди обещания чакане.

всичко спря. закъснял си. изглежда безсмислено

е било да ме дебнеш сред огън - отлагане.

хайде, тръгвай. излизай. ще бъде описано

в документа на нашето чувство-невлагане.

*

свърши най-страхотната и отвратителна година в живота ми

никакви равносметки няма да си правя, поне не тук

най-малкото защото главата ми още е тотална въртележка

най-многото защото няма никакъв смисъл и не ви интересува

и докато на балкона с чаша шампанско в ръка, загледана във фойерверките

прехвърлях месеците на годината в главата си

си дадох сметка колко много неща са ми се случили - гадни и невероятни

живот с пълна газ

май нещо такова му викаха

за първи път в 12 нищо не си пожелах

може би просто забравих

тази година имам един-единствен resolution

общо взето е същият като миналогодишния

и предполагам, че ще важи и догодина.