караш ме да крещя
произволни неща за потиснати емоции и отрова,
като универсален символ
на загубата на смисъл във всичко,
свързано с думи и написано някъде,
и колко валерианът е безполезен,
когато си объркал повода и
стълбищата са преобърнати в главата ти,
и ме караш да крещя,
текстове на нежни песни,
свързани със липсата на лично отношение,
и мъдри неща за живота,
които си разбрал непоредствено след,
но си свикнал да ме обвиняваш,
и ме караш да крещя,
че съм сбъркал, защото така ми харесва,
но всъщност не съм,
и не ме разбираш, не говоря с безплатните мисли на друг човек,
и се задъхвам,
броя до 600, защото не помня числата по-нагоре,
а ти си толкова втечнен, че чак ме плашиш,
очите ти са кръгове,
кръгове, кръгове, кръгове,
концентрични окръжности,
и ми разказваш, че животът е цикличен
а аз гледам очите ти и
не разбирам цвета на водата,
защото ако имаше цвят,
щях да нарека очите ти с него
не чувам думите ти, само ги слушам,
или всъщност май беше обратното,
и се замислям за ръцете ти,
чудя се за кого са се държали, и
защо подскачаме,
и за завъртяните стълбища,
които приличат на концентрични окръжности
(но всъщност не са),
а как ми се танцува по стълбище,


не е леко да танцуваш до толкова много ръбове
поне стълбищата ти дават възможност за преувеличение
обаче и спъват.

лошо.