а аз не съм пингвин!

откак съм дошла все ме обитават мислите за някакви простички неща
миризмата на този чай днес беше същата като на онзи чай, който винаги пиех в Апартамента, понеже беше единственото нещо с кофеин
или социалистическите входове на нашите блокове,
тази нощ, в поредната паника сънувах най-побъркания сън от много време насам, в него една жена открадна цветето и книгата от колета ми,
а днес на обяд получихме колета от майка ми
липсва ми покривът на върха на града, мъглите в началото на зимата и усещането, че цялото място ми принадлежи, че под кецовете ми или токчетата ми има нещо, в което съм участвала, че познавам всеки един човек или знам поне една отвратително невярна клюка по негов адрес
липсват ми откачените ми приятели, които знаят какво искат и са минали през най-големите извращения на съдбата заедно с мен, държали са ми ръката и са ми бърсали не сълзите, а направо сополите, колко поетично, и един месец по-късно сме се прегърнали, погледнали в очите, и изтанцували най-енергичния ненормален танц в чест и памет на нещо или някого,
липсва ми големият прозорец, който гледаше към една от главните улици или да вдигна телефона, да кажа "кафе?" и след 10 минути вече да съм навлякла едни дънки и готова за отиване нанякъде, както и да водя едни и същи разговори на едни и същи теми седмици наред, чувствайки се малко умствено изостанала, но щастлива и на мястото си
имам нужда от не повече от седмица и всичко ще се нареди
проблемът не е в града, а в неговите случвания, Коледа не е чифт нови ботуши или нещо такова
писна ми да играя ези-тура, покер, руска рулетка, и всичко това с образованието си, писна ми да давам "всичко от себе си", в какъв смисъл всичко, в правилната посока ли е това есе, не се ли очаква да измисля нещо адски впечатляващо и задълбочено?

и изобщо, oth ряпа да яде.