едно изпълнено с оригиналност изречение.
впрочем май беше крайно време, защото вече усещах как нарастващата (макар и не главоломно) цифричка последователи ме притеснява. не мога пред хора. пред публика.
пред никаква, дори избрана, дори от познати, може би най-вече от познати. творческият ми процес винаги е бил малко извратен, та една срамежливост няма да направи положението кой знае колко по-лошо.
остава да премина и "никой не чете това"-бариерата. както съм писала с години преди. шокът от как ще ми подейства да не ме четат.
имах нужда този блог отново да стане мой си блог. и май това се и случва.
истината да не правя равносметки на писането си се крие в това, че ме е страх отвратително от резултатите. не си го признавам, но писането е моето съкровище, златното ми ядро, основата ми. загубя ли писането, започвам наново. болката в сърцето не може да се сравни с моментите, в които съм блокирала и не мога да пиша. а дали съм мръднала изобщо, колко е, много, малко, нагоре, надолу? защо все още пиша по същия начин, по който пишех, когато бях на 15, това вярно ли е, възможно ли е изобщо? въпросите ме режат с хиляди малки остриета, правят кожата ми огромна система за оценяване, ръцете ми са оси на координатна система. а не е толкова просто и никога няма да бъде. просто се опитвам да съдя за себе си по начина, по който съдят другите. а това е ненужно и невъзможно.
невъзможно.
понеже самата аз не сравнявам това с онова, защото съм достатъчно умна да знам, че нещата понякога просто са различни, несъизмерими. не всичко е математика. нали заради това я има литературата. за да се намери нещо, което поне в част не е математика.
Няма коментари:
Публикуване на коментар