дни

очакваше да разперя пръсти и от ръцете ми да изпопадат стотици хиляди думи
открехването на устните ми да те залее с красиви и безумни стихотворения
очакваше да имам какво да разкажа
но трепетите ми не излизат на повърхността, защото са толкова силни, че не знам дали бих ги преодоляла.
нямам време за психология.
затова имам само тишина.
умора.
звукът на камбаните не достига до гърдите ми, гласовете
на новите ми приятели не пробиват обвивката самота;
овцете ловят риба в облаци над къщи, обитавани с духове и пълнолуния.
тук самотността не е обвързана с количеството хора около теб,
а някога беше.

понякога ми се ще да беше по-лесно.
да не се налагаше да се боря срещу обстоятелства, хора и предразсъдъци
да имах само един език в главата си, родния ми
и да не се чудех как да започна разговор, и има ли смисъл.
понякога ми се ще човекът срещу мен да се интересува от това, което му казвам, не само от това, което той ми казва
защото там, от където идвам, това се нарича общуване.

аз имам място тук и нямам място тук. пробивам го в празната стена, наречана амбиция, която обкръжението ми е оставило празна.
и съм в тази междинна ситуация,
толкова близо, че почти виждам края и
толкова далеч, че не знам дали изобщо ще достигна до резултат.

пожелайте ми късмет.