той се обръща към мен и ме пита
защо гледаш така, сякаш искаш да ни убиеш всичките
защо си толкова агресивна и зла
защо си
присвила
Очи?

а аз дни наред съм се опитвала да проумея
бездействието пред отворените врати на бъдещето
циганските колела назад и липсата на инерция
стиснатите зъби пред смляното знание
обещаните три лесни стъпки до щастлив живот, които никой не си прави труда даже да опита
и боговете
коленичили пред вас, умоляващи ви да се събудите,
ридаещи по загубения си дъх,
не могат да ви разчувстват

гледам така, за да разбера
и да си намеря фокус
старая се да видя гледната точка на онзи,
който прекарва живота си със затворени очи
присвивам моите, но
не успявам да разгранича
нищо.

today is the last day of doubt.

when i wake up tomorrow morning, i will not try to translate my own thoughts.
there will be silence. clarity.
this boy i know will have taken that flight to Brazil or somewhere even farther.

when i wake up tomorrow morning, the coin i always throw will lose its values.
the people at the back will speak no more.
the guy who's right behind me making shadows with his hands
will quietly dissolve into the passing night.

when i wake up tomorrow morning, you will have started to build me as a memory.
day after day, i will lose my meaning.
hopefully, my hearing too.
the curiosity will rush into my head and paint my vision with the ardent colors of wonder.
i will conjure up the pictures of your new life and translate them into language.

it's been so long.

хах. 

на илинден морето вземало жертви.

миналата година на илинден не за първи път се скарахме за нещо безкрайно тъпо

и после стояхме на онзи пост на плажа и аз си говорех с Иво, а не с теб, понеже ужасно ме беше ядосал (и обратното)

не си спомням как стана

просто в един момент се оправихме 

и кървавата луна, датата или това романтично суеверие

не ни спряха да махнем де що пречки имахме

и да влезем в морето
в няколко часа през нощта

а то беше горещо като тъкмо сварен чай 

и изобщо не дърпаше навътре. 

преди няколко дни на училище търсех снимката на баща ми на телефона си, за да покажа какъв е бил на моята възраст на стефани, и минах през клипа от спирита през нощта на плажа

в такива моменти си спомням конкретните причини да ми липсва толкова много, защото никъде другаде няма да намеря такъв дух, толкова много щастие, но изпълнено с толкова много смисъл, че даже бирата, която пиеш, и гадните коктейли, които поръчваш, надявайки се за хубав ром, са някакси екзистенциални.

и най-голямата ирония е, че докато пиша това, някой се кара за евтино кисело мляко в новоотворен търговски център с три (3) магазина в родния ми град. 

http://www.youtube.com/watch?v=YJQNDIE_f8M

слушам тая песен и чета Старецът и морето. идилично такова. i'm in denial.
честна дума, въобще не ми пука за тия изпити след една седмица. щеше ми се да ми пукаше малко повече, но се съмнявам, че щеше да ми оправи резултатите или нещо такова, та... (:
искам да е април месец. и после май, и после юли, и цял живот да е лято, или след лятото да имам нещо мое си, което да ми харесва. искам бургас или да съм свободна и жива и мърдаща из торонто или вечерно русе, но минус комарите, или софия пред театъра.
ама, честно казано, точно в момента и така ми е добре. (:

някаква странна композиция

живея в унищожителна носталгия и не мога да го отдам на нищо.
трябваха ми години да се науча да не мразя малкия си умиращ град и точно тогава, когато успях да го направя, реших че най-мъдро е да се разкарам
freedom comes when you learn to let go, и години наред аз карах хора и случки да си отиват без да се обръщам назад или да надничам дори с крайчеца на ириса си в животите им, учейки се на свобода - вече знам как и мога да бъда такава, но - естествено - сега не ми трябва свобода, а принадлежност
и си казвам, но това време е за тебе, бе, марийо, за да пишеш най-хубавите стихотворения и да четеш най-хубавите депресиращи книги, защото всички книги се оказаха депресиращи в един момент
но хубава поезия се пише, когато нещо ти се случва
а книгите имат някакъв смисъл когато имаш с кого да си ги говориш, понеже не вярвам в самодостатъчността както преди няколко години, когато самата аз увита в зимното си яке и с блеснали очи си стигах
може би в един момент се оказа, че имам прекалено много приятели и това свикване ме е разглезило
но го има и това, в което не вярвах - че
най-красивото небостъргало не може да се сравни със сградата на театъра,
най-обезумялото и майсторски написано стихотворение на английски не може да се сравни с българската реч, защото няма нищо по-гъвкаво и красиво в ръцете ти от това, което умееш да ковеш като горещо желязо, за първи път от толкова години се срещам с хора, които нямат контрол над речта си и ми е мъчно...
затова всеки път се съмнявам, че говоря добре английски
нищо не е като родния ти език или родния ти град, дори и той да е беден, скучен, празен
оксиморонно е, че детето съм аз, а обичам като родител, безусловно, въпреки и заради


градът се върти във леглото
кошмарен
дърпа яростни къдри на луда коса
неизкъпана, мръсна, на едри фитили
после сепва се
става
изкашля кълба
сивав дим
и откъсва със зъби
стар тютюн -
всмукал спомени носещи
дни неунили

а аз не съм пингвин!

откак съм дошла все ме обитават мислите за някакви простички неща
миризмата на този чай днес беше същата като на онзи чай, който винаги пиех в Апартамента, понеже беше единственото нещо с кофеин
или социалистическите входове на нашите блокове,
тази нощ, в поредната паника сънувах най-побъркания сън от много време насам, в него една жена открадна цветето и книгата от колета ми,
а днес на обяд получихме колета от майка ми
липсва ми покривът на върха на града, мъглите в началото на зимата и усещането, че цялото място ми принадлежи, че под кецовете ми или токчетата ми има нещо, в което съм участвала, че познавам всеки един човек или знам поне една отвратително невярна клюка по негов адрес
липсват ми откачените ми приятели, които знаят какво искат и са минали през най-големите извращения на съдбата заедно с мен, държали са ми ръката и са ми бърсали не сълзите, а направо сополите, колко поетично, и един месец по-късно сме се прегърнали, погледнали в очите, и изтанцували най-енергичния ненормален танц в чест и памет на нещо или някого,
липсва ми големият прозорец, който гледаше към една от главните улици или да вдигна телефона, да кажа "кафе?" и след 10 минути вече да съм навлякла едни дънки и готова за отиване нанякъде, както и да водя едни и същи разговори на едни и същи теми седмици наред, чувствайки се малко умствено изостанала, но щастлива и на мястото си
имам нужда от не повече от седмица и всичко ще се нареди
проблемът не е в града, а в неговите случвания, Коледа не е чифт нови ботуши или нещо такова
писна ми да играя ези-тура, покер, руска рулетка, и всичко това с образованието си, писна ми да давам "всичко от себе си", в какъв смисъл всичко, в правилната посока ли е това есе, не се ли очаква да измисля нещо адски впечатляващо и задълбочено?

и изобщо, oth ряпа да яде.

началото и краят на поезията

Алиса невъзможна недоспала,
през мъглата се виждат само парченца от небостъргачите
хвърчила зареяни сред облаците

чуват се бързащи неравномерни стъпки
някой се опитва да отскочи от дъжда
аз съм тук и там, ръцете ти
са успяли да се протегнат през
Атлантика и да хванат моите
в здраво ин и ян
моята агресия -
да ги пристегна около кръста си и да ме отдръпнат от този свят
на стъкла реклами
минувачи и музика
или да се отскубна и да отрежа всяка жичка,
без значение дали това ще означава
експлозия или спиране на брояча
дали ще взриви океаните
защото не мога да живея наполовина
стъпала на два континента,
за дъх ано
недостатъчно
опитваща се
да дишам
на
две
ши
ри
н
и

i remember when we were gambling to win

everybody else said "better luck next time"