живея в унищожителна носталгия и не мога да го отдам на нищо.
трябваха ми години да се науча да не мразя малкия си умиращ град и точно тогава, когато успях да го направя, реших че най-мъдро е да се разкарам
freedom comes when you learn to let go, и години наред аз карах хора и случки да си отиват без да се обръщам назад или да надничам дори с крайчеца на ириса си в животите им, учейки се на свобода - вече знам как и мога да бъда такава, но - естествено - сега не ми трябва свобода, а принадлежност
и си казвам, но това време е за тебе, бе, марийо, за да пишеш най-хубавите стихотворения и да четеш най-хубавите депресиращи книги, защото всички книги се оказаха депресиращи в един момент
но хубава поезия се пише, когато нещо ти се случва
а книгите имат някакъв смисъл когато имаш с кого да си ги говориш, понеже не вярвам в самодостатъчността както преди няколко години, когато самата аз увита в зимното си яке и с блеснали очи си стигах
може би в един момент се оказа, че имам прекалено много приятели и това свикване ме е разглезило
но го има и това, в което не вярвах - че
най-красивото небостъргало не може да се сравни със сградата на театъра,
най-обезумялото и майсторски написано стихотворение на английски не може да се сравни с българската реч, защото няма нищо по-гъвкаво и красиво в ръцете ти от това, което умееш да ковеш като горещо желязо, за първи път от толкова години се срещам с хора, които нямат контрол над речта си и ми е мъчно...
затова всеки път се съмнявам, че говоря добре английски
нищо не е като родния ти език или родния ти град, дори и той да е беден, скучен, празен
оксиморонно е, че детето съм аз, а обичам като родител, безусловно, въпреки и заради
градът се върти във леглото
кошмарен
дърпа яростни къдри на луда коса
неизкъпана, мръсна, на едри фитили
после сепва се
става
изкашля кълба
сивав дим
и откъсва със зъби
стар тютюн -
всмукал спомени носещи
дни неунили
Няма коментари:
Публикуване на коментар