ние сме завинаги от нова генерация

четеш
не четеш
четеш
не четеш
това не е поезия
не всичко тук е поезия
трябва ли ?
просто започвам разни книги
прочитам 50 страници
и ги оставям
започвам с теб
държа те 4 месеца
и те оставям
отвратително е
и съвсем не е същото
не е по мое желание или защото трудно се концентрирам или защото има толкова други книги, които са ми интересни
предпочитам да чета само теб
да си фантазирам сюжети от страниците ти

обещала съм да не ти посвещавам нищо
в онзи миг, в който ме помоли
какво очакваш, сълзлива любовна лирика?
трудно
трудно е да повярвам, че не си чел нито едно мое стихотворение
какъв точно парадокс е, че те смятам за един от най-близките си хора, а не си се докосвал до зенитната ми част, колко точно се страхувам да не ме разбереш?
и ако нишката е наистина толкова здрава, колкото ми се струва
какво ме плаши?
и пак се сещам напълно ясно защо затворих блога си, понякога е прекалено лично, и все пак искам да го кажа, дори на Никого
а има ли по-хубава сцена за Нищо от тази на затворения ми блог и бе(з)силните ми мисли

нали скорпионите танцуват сами

и се сещам за зимата, когато вечер обикалях сама с музиката си, и тази песен в главата ми, малко преди майка ми да замине
аз, кацнала на ръба на една почти красива, но пък доста hardcore депресия, която ме подмина
валеше сняг и косата ми ставаше цялата бяла от половин сантиметър сняг, поразтопил се и пак замръзнал
и беше такава ужасна каша, но не по-ужасна от сега, не по-ужасна

скорпионите танцуват сами.