отчаяние

губя нишките
и пътя си

треперят
окованите ръце
поклон и поздрав
техните глави
остават вечно
зад ключа на клетката

убийства за два долара
преследват моя път
заплашват ме като
небостъргачи
а мястото ми тук
усещам, повече е гроб
там лягам всяка вечер
за да стана на парчета
опитваща да се споя
и вместо да вървя напред
стремя се днес
поне
да се запазя
усещам, мястото ми тук
по-скоро ми е гроб
не дом;
зариваща ума ми
с изпотено чело
застинала в момента на
бездействие
там вече грохвам
"Чумата
на малките им думи"
заразата, която
ме обхваща е

танцува с механичните си
стъпки
от всички
само тя
изпълва залите,
окъпва ги във банята
на
глухото блаженство

остават тъй без звук
но нямат спиране.



а мястото си тук
усещам сякаш ми е гроб
и май че вече мисля

за кремиране.

11 април ...?

исках пред вратата ти да захвърля стълбищата, които се завиваха по ръцете ми - макар и вдигнати нагоре, тези ръце никога няма да просят и молят
пред тази врата, която безсрамно се затвори пред мен (а пред мен вратите се отварят!)
исках да направя куршуми от всичките похабени стихове, които изписах, хартиени куршуми, с които да изплаша недостойното ти държание и да притъпя моето плачещо в истерия достойнство
исках да препреча с пръсти слънцето ти - за да можеш да прекараш остатъка си в един невалежен граничен следобед между ада и рая
исках мъст за творческия си спад и глупостта

вместо това просто се усмихнах
и заключих вратата ти отвън.
не съжалявам.





по-късно от това стана разказ (:

не вярвах в зимата
и няма да повярвам, докато не ме удари с
белите си пелерини
не ме събори в просторните си земи
докато не ме прикове на коленете ми
но дори тогава
аз няма да я проповядвам
само ще знам, че някъде там
свистят виелици, бушуват снегове
без значение е, щом
в моя ум е още жега
докато слънцата
кипват кръвта ми и
ръцете ти ме изтръпват
всичко е без значение.

i'm the posting monster!!!

Kings of Convenience - I'd Rather Dance With You

опитвам се

препъвам се
във всички тези мисли;
обвързват ме.
не дават да вървя.
повтарям си, че всъщност си измислен.
и пак не зная как да продължа -
догаря бавно слънцето в ума ми
небето, пепелници на тъга;
цигарата е символ на греха ми
но всъщност... сякаш не тая вина.
ако поискам, ще те отрисувам
ще те изтрия, ще те забраня,
далеч не е усилие за мене -
в излишък ми е бялата боя...
но може на платното да остане
страхът ми - силуетът ти едва.
да бъдеш вечно тук, но да те няма -
не съм тъй силна, че да понеса.

cliché

съвсем е тихо.
даже този поглед
не казва нито дума
и сега
не чакам нищо,
никого, и сякаш
дори не ща причини
да мълча.


заспивам бавно.
нищо не сънувам,
и нямам нито помен
от съня.
за мъничкото трепване
ликувам
но после пак потъвам.
в тишина.


и този огън.
който ме гореше,
сега гори с последния си плам
да се сбогувам
идва време вече.
накрая всеки
май остава сам.

18 !

знам, че понеже ме обичаш
в главата ти бият камбани и светят шарени лампички
още от секундата, в която виждаш тези редове
сърцето ти почва да трепти мъничко по-бързо
и усмивката ти става топла и... малко кравешка
понеже остаря, слънчоглед !
там още не, поне не официално
но тук вече си доста, доста стара
пък и е важно нашето време, не тяхното
защото сверяваш часовника си по душичката
а душичката ти още тупти на български, мхм!
да не говорим, че поне са по същото летоброене
за да може да си стара навсякъдее! :Р
но, разбира се, не достатъчно, че да можеш да си поръчаш
"е`на голяма"
затова ще полея датата от твое име! *великодушна*
всъщност може би дори не съм ти забавна, но това също далеч не е важно
важното е, че ме обичаш!
и че аз те обичам.
бъди щастлива и спокойна и си стой на краката, всичко ще бъде наред оттам нататък
не им давай да подредят живота ти! направи си една уютна, неразбираема коч... творчески хаос!
и те поздравявам с "песен с клип с емо пич, който пише разни простотии с черен (перманентен) маркер по стъкло"



освен това те поздравявам и с чорапи на мексиканци
с изрусени азиатски малцинства (или мнозинства. зависи от гледната точка. xD)
с игрите на асоциации, които всъщност изглеждат като: кебапче - дистанционно - какавида - слънчице - клечка за уши
поздравявам те с обмена на музика, която, сигурна съм, е повече от няколко gb
с... всичко.
с бъдещето и с големите магазини за музика.
с кленовите листа, които по мои изчисления би трябвало да изглеждат доста готино в момента. ако не са под някоя пряспа :Р
със спадовете, взривовете, разпадите, на които станах свидетелка и стана свидетелка ти
и със smiley faces на gnarls barkley, щото това е една нахилена песен
и те обичам (за всеки случай)!
гадно много!

I wanna make a memory

вали
тъй както си му е редът
вали си като през ноември
не зная как пропусках досега
изгубила съм ги
оранжевото, жълтото, яркото синьо
вълноломите и пясъкът
не знам как допуснах
светлината да мине през пръстите ми
имах най-красивото лято и
то сега липсва до кръв, до червено
нажежава кожата ми, вдига
телесната ми температура
кара ме да впивам устни в един спомен
и да поемам живителния му сок, докато съвсем
привърши
може би мисля погрешно, може би
трябва да спра да очаквам това, което е минало
да плета паяжини от наситените
цветове и спокойствието
да се съсредоточа върху снега
и големите топли палта
понякога вали на 19 ноември
понякога тогава е първият сняг
надявам се до месец
вече да мирише на зима, мандарини
и на запален огън
защото в студа
само той напомня на лятото...

колебливост

дали е сцена или ешафод
ще разбера в последната секунда
при мен ги няма "их" и "ах" и "боже"
поезия без тях - дали ще може?
притръпвам - страх. изглежда тази треска
забила се е в бързия ми ход.
тук има покрив, няма небосвод,
молитвата е изход за набожните.

но аз далеч не съм, не съм набожна.
изправям се пред чакащите хора.
изгарящи очи и притаеност -
ръцете ми са слаби прекалено,
но няма как - ще трябва да търпя;
дори петната кръв ще се измият
ако откажа да се предада,
ако им позволя да ме отпият.

why can't we not be sober?

I am just a worthless liar.
I am just an imbecile.
I will only complicate you.
Trust in me and fall as well.
I will find a center in you.
I will chew it up and leave.
I will work to elevate you...
Just enough to bring you down.

Why can't we not be sober?

I am just a worthless liar.
I am just an imbecile.
I will only complicate you.
Trust in me and fall as well.
I will find a center in you.
I will chew it up and leave.
Trust me.
Trust me.
Trust me.
Trust me.
Trust me.

катастрофи

катастрофа на главната улица!
и няма никакво значение
че успоредно, в малките пресечки
някой е много усмихнат
че друг бавно подава шепа щастие
на цената на единична износена банкнота

това събитие заема целия ми свят
попива дните ми и ги изпълва с
онзи цвят, който събира всички останали и
нищичко не значи
катастрофата е липсата на сблъсък
недокоснатите ръце
разминалите се погледи
милиметрите до усещането за близост
невъзможно е да се домогнеш

катастрофата е в дистанцията и
избягването
изразителните погледи сме прибрали
във вътрешните джобове на саката си
и ги пазим за театъра
единственото останало място, където
реализмът като грим се стича по лицата
измива се и те оставя чист
затова и всеки път
когато излезеш от театъра те лъхва студ
парадокс - там, където
трябва да бъдеш някой друг
си всъщност единствено истински себе си

новините не отдават внимание
а сблъсъците вземат много жертви
и раните са тежки.


остава - паралелен свят

боец

фенерите навеждат се и
нежно сочат пътя ми
към къщи
във тези цветове
във тези дни, огряни от огньовете
на моя гняв
аз неведнъж си
позволих да искам да съм сляпа
бездомна и безсилна
за да нямам
огнище, при което да се връщам
денят ми да започва отначало
врати да съм свободна да затръшвам
безотговорността да ме
завършва;


очите на Човеците, изпълнени с копнеж
да видят те -
провал или победа,
пропаднала или пък провървяло е
на слабия ми рицарски късмет
дали в ръцете ми ще има скреж
от зимен хлад
дали ще ги изпусна и ще се предам;
това е без значение -
със зрелище
държат да ги нахраня,
но сякаш нямам лек за този глад
във зверовете няма нито срам,
ни милост
та техните стремежи
натежават често много,
но после се отърсвам и изправям
аз неведнъж си позволих
да искам да съм слаба,
но тъй и не реших да се оставя.

(понеже съм боец. така не правя.)

смачкано ми е...

кошмарите

протегнали ръце, те нагло просят
душата си да дам, да подаря
и като сувенир да я поносят
на своите гърди, ала това
не ще им стори нищо
глуха радост
ще прозвънява в техните уши
но няма да достига
мойта младост
наистина до тях.
те в моя страх
ще се опитват да ме омагьосат
ще чакат, за да видят този крах
несигурност е бремето, що нося -
което ми подават всяка нощ
и казват ми "това е вино, Маша!"
и устните допират се и знам,
оставям себе си във тази чаша;
до дъно пия въпреки това
пронизвам ги със погледа си мощен
след време чувам звуци от стъкла
и знам сама, остава ми да прося
за нечия душа,
да я понося
и глухо да усетя радостта
и младостта,
и да я върна после...

ултиматум

домашно или полско е
врабчето във гърдите ми?

и изборът - монетата във моите ръце
ези-тура, решение и може би
късметът ми
ще бъде проигран от
мойто искащо сърце

сред гарвани родена съм
порочно неизлъскана
и истинска до костите съм
истинска до втръсване
разбъркани косите ми
без ум е лабиринтът
а уж от мисли
нося гняв, но нямам зрънце смисъл
сто гребена не ще ме победят
аз пазех страх
но нямам кой да пазя
този път
дали е свобода, което
пръстите държат?

подавам ти последната останала монета.

ези-тура, решение и може би
късметът ни
ще бъде проигран от
твойте знаещи ръце.

Tiny Vessels

This is the moment that you know
That you told her that you loved her but you don't
You touch her skin, and then you think
That she is beautiful, but she don't mean a thing to me
Yeah, she is beautiful, but she don't mean a thing to me

I spent two weeks in Silverlake
The California sun cascading down my face
There was a girl, with light brown streaks
And she was beautiful, but she didn't mean a thing to me
Yeah, she was beautiful, but she didn't mean a thing to me

I wanted to believe in all the words that I was speaking
As we moved together in the dark
And all the friends that I was telling
All the playful misspellings
And every bite I gave you left a mark

Tiny vessels oozed into your neck
And formed the bruises
That you said you didn't want to fade
But they did, and so did I that day

All I see are dark grey clouds
In the distance moving closer with every hour
So when you ask, "Is something wrong?"
I think, "You're damn right there is, but we can't talk about it now.
No, we can't talk about it now."

So one last touch, and then you'll go
And we'll pretend that it meant something so much more
But it was vile, and it was cheap
And you are beautiful, but you don't mean a thing to me
Yeah, you are beautiful, but you don't mean a thing to me
Yeah, you are beautiful, but you don't mean a thing to me


Death Cab for Cutie.

аз живея върху
покривите
спя на хамак от звезди
Орион ме пази от нощните вълци
мия очите си с дъждовна вода
клепачите ми се пълнят със сняг
гримът ми е мастилото на вечерта
косите ми потъмняват
устните стават ярки
Снежанка
без трите ябълки
космическа Снежанка
с повече отговорности
с цигарен дим и смог под ноктите
подавам ти ръка, но те е страх
че кожата ми все така
оризова хартия
разтопена от първите снежинки
не можеш да ме нараниш
и само със присъствие, натрапен магнетизъм
аз живея върху покривите
в душите на малките деца
с очи по-големи от фенери
в умовете на хората
слепи, но търсещи
в сетивата на птиците
отпили от моите песни
не можеш да ме отнемеш
Снежанка, която знае пътя към къщи
но живее върху покривите, за да
има по-добър поглед над
този умиращ град, тази крепост.
не се страхувай.

световъртежни дни
кой е влюбен кой не е влюбен
красива усмивка, тези устни се опитват
сто хиляди морета
пресичат скулите ми
подписват се със солта
и болката в малките иначе безизразни очи на
рибите
остава като белези по прозрачната кожа на
моето слабо лице
липсваш ми ти и твоите 13 000 километра
понякога условни, понякога не дотам условни
вече
слънчогледите стават бледи и листата им изсъхват
падат по земята
при кестените
не мога да избягам от тази есен
която от дни рисува по ръцете ми предвестници
сякаш някой променя линиите на живота ми
без да го разреша се промъква в съня ми
и се будя с различно бъдеще
не съм свикнала
на всичките тези зелени погледи, втренчвания
които сякаш се впиват, вкопчват в гърба ми
притискат дланите ми към лицето ми
и скриват ноктите и непоносимият им цвят
непосилният цвят на керемиди, защото керемидена е
моята есен
която не е дошла, докато не се убедя
докато не останем само аз, топлият чай и врабчетата
трохите по балкона ми
жестоките, пропити от мастило нощи
и сладкият сън
на Невъзможната.

where i end and you begin

There's a gap in between
There's a gap where we meet
Where I end and you begin


и земята се разпуква, сцепва, започва да се разделя на две и аз оставам от едната страна, а ти - от другата
сядам на ръба и започвам да люлея крака, докато гледам как се отдалечаваш все повече и повече
дори не махвам с ръка за сбогом, просто наблюдавам отдалечаването ти с цялата възможна безизразност
целият ми свят се разпада
и нямаше да е толкова лошо, ако пропукването беше само на най-горния слой, но то е в нашите основи
а да разчупиш земята на две половини е много по-лесно от това да я събереш после, и то така, че да не си личи, да не се усеща, да не се разбива пак след това.


And I'm sorry for us
The dinosaurs roam the earth
The sky turns green
Where I end and you begin

без смисъл...?

его
изъм
плесен
стари тесни стълби
скърцат
знам ги
наизуст
качвала съм се нагоре и надолу
спала съм там
като скитница
понякога дочувам зад гърба си
"о, какво светоусещане, о, какъв вътрешен свят"
едни ръце се стягат във юмруци, във захват
напълно произволно сякаш
и пълня тази чаша до ръба
и после я изпивам и забравям
и спирам да усещам вече жегата, студа
понякога не знам как да го кажа
и мълча
измъчвам нетърпението си до край
на стража
са моите остатъци съдба
те чакат времето да се откажа
и да отлетя
по тези стълби
двеста пъти минах
нагоре и надолу все вървя.
и цялото ми детство
разпиляно по паважа
очаквам да
отвее този страх,
но на.

истории от пясък,
които дъждът ще измие
секунди, отстояли в паметта
и после само пепел
преживявания
спомени
потъващи в реката
емоции, трептения
загубили цвета си с времето
като домошар
ги трупам в чекмеджето на съзнанието
и после ги изхвърлям
събирам ги в черните куфари
казвам им последно сбогом
и ги изхвърлям при евтините боклуци
които са толкова употребявани,
че не могат дори да се рециклират

на бунището
има малко погребение
без зрители и божествени знаци
само дребна дупка в купчините
за да скрия душата си от скитниците,
които няма да я разберат.

при-морско

"не вярвам, че това е краят,
влизам в нов ден"


и отивам на море, за да бъда спокойна, да бъда ярка, да бъда топла, да танцувам, да пея, да галя вълните, вълните да ме погалят, да се държа като обезумяло хипи
имам нужда да играя малко билярд. сама и без осмица. мъничко скучен и неизпълнен с обрати и тревоги животец. седем дни. морско. при морско.
мирише ми на един от онези бонбони с лешник. мирише ми на крема му.
и ми мирише на лято. сякаш. най-после.

2 февруари 2008

страхът е като болтче на гърба ти
за него са захванати конците
на твоето
разумно неразумие


през песните, в които съм потънала
те виждам, даже и обвит в мъглите
обърнал си ми гръб,
за да не те боли
но няма да се смееш
на Съдбите
превърнати в студени магистрали
целунати за миг,
заспали в пътя.

и ще ти липсвам, нека го признаем.
но няма да го кажеш, щом попитам.
познавам те
познавам състоянието
в което те оставям

от твоя ум съм чула до насита.

speed poetry

[00:25:55] Ghost каза:
грешно, грешно, грешно!
толкова е грешно да харесвам
мелодията на гласа му,
а той да говори толкова малко
и да се влюбвам в нея още повече
грешно! твърде грешно е за мен!
това разстояние от метър между нас
също е грешно,
но по-грешно е да искам като щракна с пръсти,
то да се стопи... грешно!
спокойният такт на пулсиращата кръв
грешна е! грешно е да я усещам!
а когато нямам друг избор
и трябва да го прегърна, сърцето ми не бие
силно, както обикновено,
бие равномерно и то е сигурно,
че ще го запази поне за малко.
грешни мисли на грешна жена.


[00:32:54] Impossible каза:
и на война допускат много грешки,
грешила си, аз знам, дори в съня
но тези грешки стават твърде тежки
щом трябва да ги сплитам - в тишина

но мила, аз не виждам нещо грешно
във тембъра - мелодия - съдба!
сърцето, то защо е безутешно?
защо не се поддава на страстта?

за приказки с механика и спешност
аз пяла съм, и пея и сега
но знам, че вместо грешност искаш нежност
и вместо жар бленуваш топлота.


...
[00:46:40] Ghost каза:
дали си с горещо сърце
няма никакво значение
ако е в студени ръце
полуживо пленено

аз не искам от любов да изтлея
кой, кажи, кой го желае?
за Вечната има кой песни да пее
сама тя никога не била е

във времето пътуваш ли без билет
ще те спрат, ще те хвърлят от влака,
обратният път ще е плет след плет,
а вкъщи... ще има ли кой да те чака?

[00:59:12] Impossible каза:
без билет щом ме хванат, пътувам на стоп
със парите ми, скрити в ръката
но сама, даже хвърлена с коня в галоп
аз не мога да сплаша съдбата

няма рай, просто Край, щом остана сама
има само фонтани от пясък
разпилявани лесно от морска вода
няма повик, единствено крясък

ала въпреки туй съм си все без билет
проверявам вкуса на играта
пред кондукторите аз летя в пирует
танци с истински вкус - свободата.

[01:07:15] Ghost каза:
никой вятъра не гони -
най-бърз от всички бил,
и свободен той е с пирони,
в стиснати юмруци - там ги скрил.


...

[01:23:50] Impossible каза:
предпочитам пирони пред всички окови
да се врязват безмилостно бавно в плътта
остра болка за тъпа заменям, соколът
да кълве от света както пада нощта...

жива рана във мен да отвори и Богът
аз за нищичко няма да я заменя
ако толкова струвала мойта свобОда
ще обичам и болката, ада, кръвта!

няма клетва да пратя, за този, що броди,
що слугува на чуждите мисли-лъжи
само жал натежава - той може да води!
ала сякаш да бъде отведен държи...


...

[01:37:14] Ghost каза:
за свобода всяка жива твар милее,
и труден е пътят, още малко невъзможен
урагани опасни в душите вилнеят
отречеш ли се от нея и ставаш безбожен

по-хубаво е да забравиш за нуждата,
която ти пръска тайно сърцето,
в мир слънцето утрин събужда те,
с нежни ласки ти милва лицето

и вечер, на лягане, когато си пропътувал
3/4-ти от деня, на любими гърди полагаш глава -
за блажена кроткост дори не си и сънувал
като тази, чието име е Любовта


[01:48:50] Impossible каза:
кротка, дива, безумна, добра, невъзможна
аз съм истинска, светла, и често мечтая
и понякога даже, ще искам да кажа
се обърквам докрай и загубвам му края

аз обичам, аз искам, аз сякаш витая
аз сърце, аз нещастие, аз запетая
и задъхване, плач, и понякога вече
се превръщам във бледно и малко човече

но не пускам, не давам, не ти разрешавам
не забравям за мен и не си позволявам
да ти дам да пропуснеш за моето "ние"
аз съм тихият зов, който сенките крият

и загадка, отровна, но истински сладка
ти си пъзел, играч аз, без смисъл препратка
аз съм тото, а ти си объркал тиража
и се сбърквам докрай и не знам що да кажа.




Impossible - аз
Ghost - Поли, http://1597miles.blogspot.com/

ха.

ще пазя нежно твоите нозе
от всяка мъничка карфица
ще проветрявам всичкото небе
когато тъй е бяло, че боли те
и може би понякога ще искам
и аз да съм свободна - като тебе
но времето за мен не е разкош
а времето, то истински спаси ме
и бързането всяка синя нощ
ще бъде болка, примка, ново име

но теб ще пазя, твойте цветове
в които всеки тайно преоткрива
лелеяни, безумни светове
и всяка вечер аз ще те завивам...
със своето протрито одеало
което да те стопли - до душата
и с твоята свободна, ярка мощ
да изиграеш вечната - съдбата
(:

твоето "Липсваш ми"

не познавам друго толкова силно "Липсваш ми" като твоето
то се забива в синьото на кожата ми, търкулва се на върха на езика ми
изплъзва ми се
кара ме да го гоня по ярките жълти пътища
невзрачни са без теб и ти държиш и аз да зная
уличните знаци са враждебни лица
без поздрави и прегръдки
когато ги задмина сякаш дори ги чувам да говорят
за мен
и това как теб те няма
как сигурно си ме оставил
как моите очи, плитки като дъждовни локви
не заслужават
твоите очи, горещи като огнища

оставям се на твоето "Липсваш ми" да си играе с къдриците ми
преди да ги отрежа, преди да направя косата си права и сериозна
позволявам му да се заиграва с рамото ми
понякога ме щипе - докато посинея
че синьото е хубав цвят
боли ме от твоето "Липсваш ми"
макар и понякога да топли
но сега
сега как
как бих могла да се сгрея в нещо, което го няма, няма, няма...

това е този вариант на българската музика, в който тя ми харесва. (;

беше крайно време да спра да се надявам.

мисля да си наема делтапланер
и да се спусна от хълма на лятото
за да избягам от това мрачно място
пълно с геометрични изяснености
дребнавост и редичка думи със "з"

мисля да избягам от ръцете ти
здрави като клещи
да се запозная
с някой, който учи от моя речник
който говори на същия диалект
чиято паяжина мисли
е изплетена в съседния ъгъл

мисля да повярвам в нещо вече
да събера в торбичка всичкото си знаене
всичкото си "аз" и "мое",
да заделя в един малък куфар "нас" и "ние"
и да ти ги пратя по пощата
за да се науча да бъда силна
за да разбера как се носи такъв товар

не разбирам какво се очаква от мен...

всяка издишана глътка въздух
загубил си я вече
следващата ще е друга
молим се пред иконите на различността
всяка вечер
да не се превърнем в изгладени
правоъгълни хора
с вратовръзки и сърца като
кибритени кутийки
мокри от студ и самота
да не загубим онова, което ни
научи да летим
да продължим да дишаме и
да рисуваме цветя по замръзналите стъкла


тъжно е и работата е там, че
всичко е минало толкова отдавна
и вече просто се повтаря
накрая винаги свършваш в риза на каре и сако
всичките си чифтове криле си ги
оставил да подгизнат в
гадната кибритена кутийка
оставил си ги за следващия път
за ваканцията
за отпуската
за почивката, за която събираш
откак си навършил 12
за да не се похабят
в един момент просто усещаш:
повече не можеш да вярваш
тогава узнаваш, че ще проспиш всичко
стоейки в центъра на лабиринта
и дори няма да се залуташ
от страх да не изцапаш сакото си, което стои
ПОДРЕДЕНО на раменете ти.

мъчително и тежко
като кашлица
и делник
като сиво-бяла котка по
комините на сградите отсреща

съсипващо и бледо
и илюзия
враждуващо със моя реализъм
със нокти стискам новото си
влюбване
пропуквам го. чак след това излизам.

следващия път, когато искаш да задълбочиш проблемите ми, просто си купи отвертка

тези простори прострели се пред мен
опипвам ги с ръце, проверявам дали са сухи
слагам ги на леглото
сгъвам ги и ги прибирам в шкафа

виното мирише на вкиснато
и непременно ще свърши в мивката
свещите могат да съсипят покривката
развалям ти романтиката, но не ми се сърди
гледала съм този филм сто хиляди пъти и знам
накрая всички свършват тъжни
затова, позволи ми
да създадем нещо свое
виждам нещата по друг начин
седнала върху бюрото ти
и изобщо
виждаме нещата по друг начин, затова нека
измислим този сюжет сами



не зная какво се опитвам
старая се да бъда точно себе си
нима има нещо по-трудно?

When Will I See Your Face Again

не ме съди, ако съм незавършена
финалът ми е слабата страна
макар и да съм трудна за откършване
понякога съм безхаберно зла


и може би съм мъничко стихийна
не ме съди, ако не ти простя
и няма как, че приказка магийна
ще ти разкажа още във съня


и ще те прилаская с обещания.
не ме вини, ако не изтърпя
и се окажа с истински познания
не се сърди, ако те задържа.

самотно е да пиша без идея
залутана във хорските измислици
изгубила се в погледи към нея
погребвам всички рози, но размислил си -
това ми трябва. за да спра да пея.


лъжите ми, красиво одеало
в което се завивам всяка нощ
и мъничко, но ме покрива цяло
отнема бавно всичката ми мощ...
като изнемощяло огледало,
като висящ във въздуха въпрос.

*


недей да искаш истина от мен
жестоко е
да забраниш да пиша.
аз искам да съм с теб, да бъда с теб
докато имам силите да дишам
да похабя живота си за теб
до безхаберие да те обичам.

но как ли се прескача
тази пропаст
която ни отделя досега
аз нямам нито безрезервна вяра
нито дори криле, да полетя

и нямам романтизъм във гърдите
аз син съм на практичната съдба
единствено съм луд, съм луд по тебе
но нямам власт, за да ни събера.

come on, come on, put your hands into the fire

аз съм Онова Настроение
като зимна виелица
джаз през нощта
и безцелни описания
аз съм уморено, натежало сама
с постоянни сто хиляди оправдания да не те обичам
загубена кауза
безумна.
през пръстите ми косите ти, това не означава нищо
и после докосвам лицето ти, това не означава нищо
световъртежни са ми ръцете ти, това не означава нищо
до момента, в който
видя гърба ти.

под всичките завивки безразличие
стои едно сърце,
което пари.

i can't be honest with even myself

и може би за тебе аз съм грозна и презряна,
но твоите очи грешат, грешат,
а истината в погледа на друг ще е съзряна
макар и не веднага. аз не съм на кръстопът -

решения са взети и не мога да съм спряна,
извезани са пътища по бледата ми плът
душата не кърви, за мене ти не беше рана -
дори и не терзание. приятел за из път.



-----------



във пролетните вечери със люляков привкус
рисувам те в ракурс и те рисувам във ракурс
и после те изтривам и не мисля все за теб
а просто инфантилно рея в яркото небе

защото съм това, едно замислено дете
една бутилка вино пълна с облаци - къде
на моите години друг ще срещнеш като мен
та аз съм просто плевел във саксия посаден

и огън във бутилка



-----

не мога да съм сложно-поетична
на триковете си не ме учи



-----
защото ти си злобно злобно злобен
и после, но все пак, си злобно зъл
смехът по устните ти е отровен
и въпреки това си тук дошъл



артистизмът е като изискана измама, която обличаш всяка вечер преди да излезеш и да разпилееш мислите ми по улиците
има нещо в теб, замах може би
за да изхвърлиш и потъпчеш се иска и смелост, така че ти си смела
моя малка измислице
невъзможна до непростимост
инатлива сякаш светът се движи под краката ти, а не ти върху него
и добре че наистина е така
добре че имаш вяра
защото ти си тая, в която вярвам, когато загубя увереност в себе си
топлият безпорядък в стаята ми и в главата ми
и под ноктите ми
и изобщо.

понякога просто сядаш и проиш часовете
понеже така е рационално и удобно и не ти трябва часовник
понякога просто пиша докато не счупя всички кибритени клечки и съм на ръба на смисъла
сериозно.

ти! в тебе незатихващия дъжд
тупти като отронена присъда
пробива малки дупчици у мен;
завъжда страх.
от който ще те пъдя.

"не знам дали ще стане по-добре",
и сенките на стражи по тавана
заместват тъмносиньото небе,
мечтая си за теб като забрана;
след нея дълго ще крещя за милост,
но някак е различно щом я няма.

и не мога да го завърша.

главата ми
главата ми е пълна с
въртележки и спирали и
бурни аплодисменти и леки препъвания
по гладкия под

след теб
след теб останах с
три стихотворения и
капачки със надписи в джоба
не чувствам
остави ме да не чувствам нищо
остави ме да те оставя.

няма свобода
зад слепите хора
забитите ножове в стените
модерните разпятия
алкохолно-реалистични
няма истина
позволени са само гледните точки
живеем на една равнина
и сме еднакво невиждащи
правим дуели на общо основание
не откривам свобода
няма свобода
.

нямам разбито сърце и не съм в депресия
защото двете горни състояния ме докарват до страхотна производителност
а сега не усещам нищо освен яд и объркване
наранено е нещо много по-важно от чувствата и това е достойнството ми
за което си върнах по своя си индиректен и умерено-интелигентен начин
но както и да е, това не променя нещата
чадър ми трябва и нещо против калта по дънките

по-скоро съм като огън, залят с вода
ще ми трябва време да изсъхна и чак тогава ще загоря наново
ама не съм се предала, де
и преди ми се е случвало.
ако зимата е злобна, то лятото е красиво
надявам се поне, иначе ме очаква една неприятна година.
и така.

в самотата звучи музикална кутия
ъгълът шепти да си вървя
моят дом е целият в стъкла
счупил си всички прозорци и
после
си тръгнал без даже да кажеш
здравей
в ръцете ми слаби издъхнало цветето
което ми даде
усещам само свойте
наболяли колене
да бъда права -
то не е за мене.
въобще.





мамка й на мъглата.

точно в този момент искам просто да те удрям
да дращя и хапя
да те наранявам
докато в теб не остане нищо
докато не се появят сълзи
докато не усетя, че усещаш


искам да ти причинявам безкрайната болка, която ти дори не разбираш как ми причиняваш
искам да спреш да си малък и глупав
и, мамка му, искам да спра да се вкопчвам и преследвам една идея по този начин

говориш много силно, нямаш думи
не виждам капка логика в това
"не знам какво си науми да чуеш"
ще кажа по-накратко - тишина

не е ли криминално проявление
да чупиш красотата си със вик
и да разбиваш всичките илюзии
за нежна деликатност
като бик
забравил някак в свойто разярение
целта и смисъла.

мълчиш сега, но камъче в ботуша ми
е твойта наранена тишина -
събуването - дълго и мъчително;
да продължа напред си е война.

ще те оставя някой ден.
ще те оставя
недей да бързаш още от сега
но знай, че тази крачка ще направя
защо ни е по двойки самота
убийства в лабиринти от поеми
и вакуум от "отронени слова"


разбий ги тези шибани шаблони.
не мога повече така.