его
изъм
плесен
стари тесни стълби
скърцат
знам ги
наизуст
качвала съм се нагоре и надолу
спала съм там
като скитница
понякога дочувам зад гърба си
"о, какво светоусещане, о, какъв вътрешен свят"
едни ръце се стягат във юмруци, във захват
напълно произволно сякаш
и пълня тази чаша до ръба
и после я изпивам и забравям
и спирам да усещам вече жегата, студа
понякога не знам как да го кажа
и мълча
измъчвам нетърпението си до край
на стража
са моите остатъци съдба
те чакат времето да се откажа
и да отлетя
по тези стълби
двеста пъти минах
нагоре и надолу все вървя.
и цялото ми детство
разпиляно по паважа
очаквам да
отвее този страх,
но на.
Няма коментари:
Публикуване на коментар