отчаяние

губя нишките
и пътя си

треперят
окованите ръце
поклон и поздрав
техните глави
остават вечно
зад ключа на клетката

убийства за два долара
преследват моя път
заплашват ме като
небостъргачи
а мястото ми тук
усещам, повече е гроб
там лягам всяка вечер
за да стана на парчета
опитваща да се споя
и вместо да вървя напред
стремя се днес
поне
да се запазя
усещам, мястото ми тук
по-скоро ми е гроб
не дом;
зариваща ума ми
с изпотено чело
застинала в момента на
бездействие
там вече грохвам
"Чумата
на малките им думи"
заразата, която
ме обхваща е

танцува с механичните си
стъпки
от всички
само тя
изпълва залите,
окъпва ги във банята
на
глухото блаженство

остават тъй без звук
но нямат спиране.



а мястото си тук
усещам сякаш ми е гроб
и май че вече мисля

за кремиране.