кошмарите

протегнали ръце, те нагло просят
душата си да дам, да подаря
и като сувенир да я поносят
на своите гърди, ала това
не ще им стори нищо
глуха радост
ще прозвънява в техните уши
но няма да достига
мойта младост
наистина до тях.
те в моя страх
ще се опитват да ме омагьосат
ще чакат, за да видят този крах
несигурност е бремето, що нося -
което ми подават всяка нощ
и казват ми "това е вино, Маша!"
и устните допират се и знам,
оставям себе си във тази чаша;
до дъно пия въпреки това
пронизвам ги със погледа си мощен
след време чувам звуци от стъкла
и знам сама, остава ми да прося
за нечия душа,
да я понося
и глухо да усетя радостта
и младостта,
и да я върна после...