всяка издишана глътка въздух
загубил си я вече
следващата ще е друга
молим се пред иконите на различността
всяка вечер
да не се превърнем в изгладени
правоъгълни хора
с вратовръзки и сърца като
кибритени кутийки
мокри от студ и самота
да не загубим онова, което ни
научи да летим
да продължим да дишаме и
да рисуваме цветя по замръзналите стъкла


тъжно е и работата е там, че
всичко е минало толкова отдавна
и вече просто се повтаря
накрая винаги свършваш в риза на каре и сако
всичките си чифтове криле си ги
оставил да подгизнат в
гадната кибритена кутийка
оставил си ги за следващия път
за ваканцията
за отпуската
за почивката, за която събираш
откак си навършил 12
за да не се похабят
в един момент просто усещаш:
повече не можеш да вярваш
тогава узнаваш, че ще проспиш всичко
стоейки в центъра на лабиринта
и дори няма да се залуташ
от страх да не изцапаш сакото си, което стои
ПОДРЕДЕНО на раменете ти.