самотно е да пиша без идея
залутана във хорските измислици
изгубила се в погледи към нея
погребвам всички рози, но размислил си -
това ми трябва. за да спра да пея.


лъжите ми, красиво одеало
в което се завивам всяка нощ
и мъничко, но ме покрива цяло
отнема бавно всичката ми мощ...
като изнемощяло огледало,
като висящ във въздуха въпрос.

*


недей да искаш истина от мен
жестоко е
да забраниш да пиша.
аз искам да съм с теб, да бъда с теб
докато имам силите да дишам
да похабя живота си за теб
до безхаберие да те обичам.

но как ли се прескача
тази пропаст
която ни отделя досега
аз нямам нито безрезервна вяра
нито дори криле, да полетя

и нямам романтизъм във гърдите
аз син съм на практичната съдба
единствено съм луд, съм луд по тебе
но нямам власт, за да ни събера.