resolution just as impossible as letting go

Този път сънят е

с един октопод в ъгъла

лилав голям

хлъзгав

който бавно увива пипалата си

около глезените ми

но само това

после стои и чака

Сънят е с теб в ръцете ми

с големите ти очи пълни с корабни мачти и

(разбира се) невъзможности

и ме научаваш да живея в секундата

в онази секунда

там аз съм само с теб и мачтите ти

разказвам ти колко обичам суши и как

намирам бъдеще за откопода

в чиния и между две клечки

няма "вече" и няма "както винаги"

ново и малко необичайно е

и съм на едно дръпване

помръдване от нервен тик

или просто сепване в спокойствието ми

едно стягане на пипалата

за да изляза от този сюжет

и да се окажа отново на началната линия

без мачти октоподи и суши

стегнала чаршафите около глезена си

преди да се събудя.

дотук

тези неща в главата ми

всичките идеи пълни с експлозивни химични съединения

и фойерверки в резултат

те са измислица

ти си измислица

жалката ми концепция за теб като нещо повече от това което всъщност си

много повече

шарада

цирк

и вече е все едно

"кой път е по-кратък"

напълно еднакви са

няма по-кратък път

напиши ми стихотворение

надмини себе си

ще стигнем до същото място

научи акордите на любимата ми песен или

разбери музиката ми

всичко е заобиколност

но няма по-кратък път

и вече ми е все едно.

and if cupid's got a gun, he's shootin

изритвам по пищяла прекрасните идеи

за бъдеще и перспектива

в изопнатото на жилите ми

се е скрила-прокраднала

тръпчивата наслада

на колко е нередно всичко това

и няма даже намек за срам, нищичко

защо ми е изобщо да го пиша

между две прекрасни идеи на теория

застанали от ляво и от дясно

съвършено невъзможни едновременно

избирам да си тръгна

малко след като се оплета

почти бунтарски, но съвсем очаквано

съжалявам, никога не ме е бивало по геометрия

не ми трябва повече математика

нищо сложно

нали от това избягах

късно ли е?

кога ставам прекалено искрена?

коя е точката, в която

малкото ми думи са по-големи от редовете ти?

много хубаво:

damien rice - accidental babies

пресичане на линии

надмогване или загуба на принципите?

трудно ми е да реша

изключително странна петък вечер.

festivity

блаженство

пак имам текстове вместо мисли и е глупаво и детинско и отвратително и щастливо.

цял ден подскачам, падам и се смея весело-истерично

смехът ми е забързана jingle bells изпята от пияни джуджета

и като имаш организираност, и какво.

на мен пък ми е топло и зад мен е одеалото и всички останали неща също са зад мен или около мен и е разхвърляно като в кочина, но е прекрасно!

днес всичко е такова, прекрасно

и ме вкарва в това настроение, в което не искам да знам какво ще ми се случи в следващите дни и седмици, стига само да ми се случи нещо

а знам, че ще

подозирам, че ще е уникално и различно

ставам голяма, минава още една година

не че имам рожден ден, но просто така се чувствам, на прага

вече свикнала, това ми се вижда някак добре

чувствам се като сестра си отстрани

толкова много ми се танцува, че нямам претенции за нищо

освен за хората, де

но не твърде много

за миг забравям за всичките куфари, които вече съм подредила наум и тежат

няма да отиват нито на роклята, нито на обувките

нито на дългата панделка

празничност.

този път и отвътре.

празен кадър

събужда ме разпукването на утрото

като крехка яйчена черупка

за да отвори място за нещо по-наситено

изскачам от къщи

в стерилната красота на първия сняг

сънувала съм всичките сцени на колебанието:

на едната не искам да изляза

на друга дори не викат името ми

присмех и аплодисменти

съвсем двусмислени

сънувала съм те пред мен

грейнал

почти нарисуван

обгръщаш ме със стоте си погледа

после се появява момиче

за което открехваш обятията си

и докато ме задминава

тя ме удря с тока на красивата си обувка

толкова дълги са краката й

толкова незабележима съм аз

когато се връщам градът вече е започнал съня си

и ето ме в края на още един ден-бездействие

разходка по празните кадри

ретроспекция на статичното и неслучващото се.

котките

търся се в разширените ти зеници
осветени единствено от проблясъците на нощта
тялом - духом съм в средата на нищото
някъде до мен си ти
няма значение колко близо
без определености
без дори пунктирани линии правилно и неправилно

по стъклото се почуква и мигът ще прерухне в друг, съвсем различен миг
опитвам с всички сили да фотографирам тази необичайна композиция
знам в коя точка сме
отвъд нея сякаш не сме се случили
и космосът ни е само кибритена кутия
котките забиват писъците си в гърбовете ни
раздират ни на малки парченца морал
не можеш да ме съшиеш и да стана същата
нямам копче за връщане
аз спрямо теб и ти спрямо мен
е вече само остатъци на някога билото.

малко съм ядосана.

съжалявам за глупавия си нерафинирам идеализъм

наследствен е

заради него не познавам дядо си

заради него родителите ми не изкарват повече пари

заради него и съществува този блог

съжалявам, че смятам, че нещо е по силите ми, но живея в България и на това се гледа като на глупост, измислица, реене в облаците

оставям го на манекенките (?)

очевидно има други, доста по-важни неща, с които можем да се справим

не, почакайте, не можем

нека все пак си говорим в абстрактни понятия просто така

това, че някой няма бъдеще и никакъв план за напред не означава, че аз нямам

не означава и че ме засяга

това, че не можеш да възприемеш моята реалност не означава, че тя не съществува

това, че имам интереси, че имам мечти и работя над превръщането им в амбиции

ме отделя от твоя живот така неминуемо, че да ме оцениш с 5 от 10 и да ме захвърлиш в купчината

иначе съм го написала интелигентно

може би съм над допустимите граници от Европа

и на всичките тези глупости плюя и просто продължавам.

ако се опитваш да пишеш като някой

друг,

забрави.

свободно падане

научих се да не се вкопчвам в нищо

и тогава ти ми обясни -

това се нарича свободно падане

може би не те разбрах

сега, надолу в заешката дупка

усещам кадрите живот да се

откъсват от мен

като парчета плат

докато остана съвсем гола

прасковена под черните си дрехи

плаха и хрисима под

напористите думи и

неподчинимата си тишина

променила съм се

съвсем не би ме познал

от мен е останало само ядрото,

съвсем чисто е, но далеч не

красиво

сама се оковах във

свободата на пирони скука,

забити там, където всъщност

трябва да са чувствата.

an autumn medley

what if i get into your ipod and into your mind?

имам времето на един живот и все пак си мисля

дори дните ми да са все петъчни

никога няма да успея да изпитам всичките наслаждения и удоволствия, всичките раздиращи копнежи и възможностите за водовъртежни безсъния, които докарва силното желание понякога

тази палитра усещания - от разпъващата болка и чуковете в коленете до предоргазмената щастливост на една обич, един танц, един пасаж от хубава книга

имам времето на един живот, но то няма да ми стигне

затова и съм се засилила с песен на уста

хората трябва да разберат, че са живи

Бредбъри не пише детски книжки, някак

защото това не е нещо ново за децата

а на мен ми трябваше a series of unfortunate events да достигна до подобен извод

майка ми ми се ядосва, защото всеки път, когато тръгвам за софия

пропорцията книги:полезни неща, които вземам

е нещо от порядъка на 200:5

непрактична съм в това отношение, но идеалист

и пътувам леко

тя не разбира

с всяка книга аз се научавам да чета наново,

изплювам буквите си преди първата страница

преоткривам всеки знак и смисъл

потъвам в пяната на дните, разхождам се по улица "Консервна", срещам своя Спутник

след като разгърна последната страница вече говоря нов език

и това ми е стотици пъти по-ценно от един чадър и едно по-дебело яке и една простуда по-малко.

сънувах как се опитвам да сплета плитка на косата на момиче, но вместо това оставам с кичур в ръката и една купчина лъжи и извинения

не съм сигурна как да си го обясня

не обичам съновници

беше кратко и статично и дори не си спомням дали го сънувах през нощта или преди това

но звучи като доста добро обяснение за отношенията ми с въпросното момиче, с което постоянно нещо се обърква и замазвам глупаво като виновна второкласничка

i don't care if Monday's black, Tuesday, Wednesday - heart attack, Thursday, never looking back

it's Friday, i'm in love

никога не е имало по-красив и летен ноември, целият е цветове, сенки и високо небе

най-близкото до еуфорията спокойствие

всичко ми е наситено, и под пръстите също

open eyes and open arms и неритмичното ми танцо-подскачане на песни, които са далеч от щастливи, но ми залепят неизменно усмивка, oh what you give to me, no one knows

мога дори да се реша на Коледа

мога дори да се реша на неморалност

някога безсмислени и сиви, сега всичките ми мелодии са достойни за танц, за поне едно стихотворение

най-вече за слушане

получило се е някакво размърдване

сърцето ми е цял мравуняк с прекосяващи мъжки имена, никое от тях не е ясна перспектива, само задължителният лабиринт

но не ми се играе с Ариадна и нейните минотавъри точно сега

предпочитам просто да се поразходя

и да разчитам, че никой не ме чака в центъра

и дори по този начин, отново нямам достатъчно място за всичко.

and all the cigarettes that i have never smoked

and all the letters that i have never sent...

преди около месец изпуших последната си цигара.

трябва да поспя

разбиващи се

ръце

песни

мелодиите не се пресичат дори веднъж

няма интерференция

от другия край на стаята

ти си в напълно различен свят

чуваш друга симфония

ръце, които

протягам

не виждаш

обърнат си в гръб

настоявам

обърнат си в гръб

започвам да пея

стрелваш ме със зеленото на окото си

и тъкмо преди да се запътиш към мен

прорязвам пъстрия ти ирис

с мъничкия скалпел

в ума си

и отново

от другия край на стаята

в напълно различен свят

и не знам дали да викам или пея този път.

i wish that i could just be brave

бариерите са всъщност твърде много

и вече не се свеждат само до

въздуха между покрива и земята

на седалките на киното са се разположили

Страхът

и Ти-какво-си-мислиш

хванат под ръка с

Тя-какво-си-мисли

и двамата запалили заплашителни цигари

тракат с нокти-триони и чакат

настанени като големи парчета бял бинт

които да превържат всяка рана

те не могат да позволят от нея да стане мастило

седнала на стълбите, мисля

няма смисъл да закривам прожекцията

платила съм и наема, и цената на билетите

платила съм високо и с кожа и себе си

просто ще ви изгоня всички, да, това е

ще освободя цялата зала

и ще гледам сама.

spirit

разбивам се на LTJ Bukem, никога не бих си го пуснала вкъщи, но въпреки това танцувамтанцувамтанцувам, босите ми крака в пясъка, звездите горят в небето, а вътре в мен най-хармоничното и красиво нещо, което може да се случи в нечия глава под звуците на дръменбейс

и тогава се обръщам към водата, поглеждам към небето

и една звезда пада

но желанието вече се е сбъднало.

споменът изникна съвсем изведнъж. (:

без да мога да реша

губя си сричките точно в средата

на важните думи

и така ги греша

останалото пада в джоба

без да мога да реша

ясно е

за тебе си оставам

дразнещо меланхолична

весела, но непривично

пушеща

безспирно слушаща

всичката сбъркана музика

за теб оставам странната

сгрешената

за себе си оставам непризнала

поредното си жалко увлечение.

Pagan Poetry

a secret code carved...

една от най-хубавите песни, които съм слушала.

музолишение

Трябва ми ново тяло

моето е обитавано от някой друг

не искам да бъда невъзможната вече

а няма как, щом тя е гравирана дори върху вътрешноста на артериите ми

невъзможната е кислородът и въглеродният диоксид, отровата и универсалния антидот

чувствам се сякаш съм претърпяла мозъчна операция

хирургът е объркал нещо и поривът ми върти на двойни обороти

но пък е изрязано вдъхновението, на негово място има красиво копринено шалче,

за да изглежда, че там има нещо, но всеки път щом потърся да се оказва,

че всъщност е неизползваемо.

около мен като светулки се въртят идеи и теми, но, веднъж посегнала, аз не успявам да доведа до край почти нищо.

имам проблем и той се съдържа в това, че се усещам непродуктивна като цяло, но въпреки това съм щастлива. проблемът не е в непродуктивността, това се случва. проблемът е в щастието. в това как съм се примирила да не мога, как несъзнателно съм го приела за нещо нормално. проблемът е в липсата на болка. в липсата на каквото и да е усещане, различно от щастие. обърква ме собствената ми усмивка, защото за нея няма причина.

какво е това?

имунна реакция?

възможно ли е щастието да е имунна реакция към всичко, което ме очаква? възможно ли е то да бъде такова въобще?

изглежда някои от връзките са прекъснати. няма никаква логика.

сякаш собственото ми съзнание пази нещо от мен в тайна и не знам как да го открия.

станала съм нечувствителна и щастлива. непукистоподобна.

а знам, че се пише само с отворено сърце.

ако наистина това е била

надежда за българската литература

тогава много съжалявам.

we're in this together

i've become impossible

holding on to when

everything seemed to matter more

всяка твоя крачка напред е една моя

стара, до болка изслушвана композиция

търся хубав, бавен блус,

а в мен има само неравномерни

удари на барабани

разбъркващи ме,

докато

изпадне цялото знаене

(за да стана поносима)

и забравя всички имена

докато се завъртя в океаните на абсолютно

неосъзнатото

и изчезна в пътната паяжинна мрежа

на бъдещето си

за да остана напълно ясна във вече отминалато

всяка твоя крачка напред е

един прорез

заповядвам си да мълча

защото аз предизвиках ураганите

аз предизвиках всяко помръдване на листата

целия листопад

аз предизвиках своето тръгване

и твоето оставане

но там, където бяхме

отдавна вече не е

там, където можем да бъдем

затова просто стискам зъби

и се хващам за ръка с Невъзможната.

почти 5...

всяка мисъл е параноя и спомен

дните са пропити в преосмисляне

няма спокойствие

търся те във всеки образ

откривам те в минувачите и се обръщам

безотказна

викам името ти

силуетът ти е втъкан в ресниците ми

виждам те във всяко премигване

големите ти топли усмихнати очи

и мъничките ти китки

...

липсваш ни.

онзи на върха надали се е родил глух

по-скоро са му се спукали тъпанчетата от освиркването

или си ги е спукал сам, защото му е омръзнало да слуша

но съм убедена, че не се е родил така.

днес се събудих и беше есен

отвратително

няма те два-три дни и всичко започва да ти прави впечатление

например дъждът и калта

искам си слънцето обратно ако може

и не ми се чака 1000 месеца.

:/

безсънието ми е вече нарколепсия и започва да ми доскучава.

на училище си говорим все за това

как искаме пак да ходим голи без това да прави впечатление на някого

и да не спим по цяла нощ

и да има море и да можем да танцуваме

подгонила ни е жестока свобода-абстиненция

и няма обещания това да свърши скоро

не знам какво става с този блог, съответно какво става с мен

преди си говорех с хората чрез него, сега си говоря сама xD

но няма проблеми

от средата на 2008 (може би)

не можеш да поискаш аз да те освободя,
че от освобождаване съм вече отмаляла
сглобила съм си пъзел цял от късчета съдба
разпадне ли се той, си пожелаваме раздяла

и всичките, поглеждайки назад, що пожелах
посрещах във живота си с едни и същи думи
изпращахме се със ръце треперещи от страх;
белязани от неуспех да паснат помежду ни

но ето че съм истинска и искрено не-слаба,
на масата са картите, с които те сломих
не мога да те променя, не съм ти за награда
и всичко оправдавам с този незавършен стих.

мислиш ме за безчувствена

не

просто бих завързала

дългите ти, протегнати ръце,

които наричаш "Липсваш ми"

остави ме

прегръдките ти са затвор

усмихнатите ти очи са

единствено манипулация

усещам как губиш цвета си

и те поглъщат тапетите,

рисуват приказки по кожата ти

докато спреш да вярваш дори в

собствения си задавен смях

не ме лъжи

не лъжи себе си

просто си отивай.

Daydream delusion, limousine eyelash
Oh baby with your pretty face
Drop a tear in my wineglass
Look at those big eyes
See what you mean to me
Sweet-cakes and milkshakes
I'm a delusion angel
I'm a fantasy parade
I want you to know what I think
Don't want you to guess anymore
You have no idea where I came from
We have no idea where we're going
Lodged in life
Like branches in a river
Flowing downstream
Caught in the current
I carry you
You'll carry me
That's how it could be
Don't you know me?
Don't you know me by now?




Before Sunrise

нещо-като-бърза-поезия

парфюмът е всъщност огненият спусък
на всичките й катастрофи
измамница
приковава, отвлича и граби
без въже, белезници
достатъчни са няколко думи и лист хартия
щракване на пръстите и кръстосани крака
тя е престъпните намерения (зад собственото ти желание)
прокраднали се в моментите, в които си плъзгал поглед
по тънкия ръб на аромата
измамил
си се сам.



всички прилики с Първичен инстинкт са случайни, дори не съм го гледала. xD

"надявам се
мисля, че във вас виждам надежда за българската художествена литература."

чудя се как не се разревах.

АзиТи

всичко отдавна е само само само думи
мога да те роня с пръсти и да те събарям с една ръка,

сякаш си пясъчна статуя
да ти пиша поезия и да те будя нощем (сънувам шумно)
дори не се опитвам
знам, че мога
нощните парапети и недопушените цигари, светлините на светофарите
отдавна ни принадлежат
аз не се опитвам, защото няма смисъл
почувствал си всичко преди дори да помисля за него
мъчиш ме да говоря безсмислици
искаш да играеш
ужасно е да си моя любов и мой сиамски близнак едновременно
направил си изненадата напълно
невъзможна.

Florence + The Machine - Rabbit Heart (Raise It Up)

много пъти съм си мислила за къщи като за нещо ненужно
леглото си е легло навсякъде, нали така
и стените са си стени
би трябвало компанията да прави атмосферата
та нищо друго не остава
обаче напоследък щом си го помисля, си спомням за самолета на връщане от ню йорк
полетът беше нощен, момичетата до мен заспаха и единствено аз се въртях и не можех да си намеря място
нещо не беше наред, не си спомням точно какво
може би просто съм била притеснена
тогава исках повече от всичко своето си удобно, сигурно, уютно, топло легло
което всъщност дори не е истинско легло, а прост стар диван
бях изживяла нещо прекрасно и изцеждащо и освежаващо едновременно с това, супер, дори бях спала в някакъв скъп хотел, но сега
имах нужда от грозните родопски одеала вместо тези, сините и карирани, които миришат на пластмаса
от вкусната храна на майка ми,
родния си език
и своите си хора вместо русите холандски стюардеси с confusing произношение и снизходителен поглед
когато за първи път напуснах България бях сравнително голяма и чак тогава усетих какво е да си homesick
защото да отричаш нуждата от сигурност е глупаво
и колкото и да съм авантюрист, винаги ще имам нужда от нещо, при което да се върна, било то един матрак на пода на полугол апартамент, разтреперан от студ в нощите на зимата
не толкова важен е матракът, по-важното е, че си е твой
може културният шок да е винаги на връщане вместо на отиване, но повече не мога да отрека колко обичам вкъщи.

това е малко объркано, но ми е доста засънено, ще извинявате.

обичаш ли джаз?

защото той е
омагьосващото ти синьо, заплитащо се в мен
което ме обхожда цялата
малки импровизации с думите
липсата на перспектива е без значение
единствено важни са
онези ноти, които никой не е написал
рисува ги Музикантът
с красивия замах на свободния
уча се да чета между редовете
търся го и го възпитавам в себе си
вътре се лее топла музика
потапям се
ноти вместо кръв и поезия под акомпанимент
животът е съвсем лесен
все още е лято, жарещо

гледаш ме как стоя там, впила сетива
само чуй и ще разбереш



много, много ми е хубаво (:

в няколко думи

спи ми се
имам остатъци от грозен печат на ръката и малко тен (като никога), така че кожата ми вече не е съвсем бледа
този път цепя редовете, понеже е твърде трудно да пиша свързано
върнах се от море
имаше красиви синеоки батковци и тийнейджърски глупости, свързани с гадна топла бира
чалга // поп музика
и водорасли
и поляци
и смешни дискотеки от студопор
всичко това звучи скучно и глупаво, но се връщам тук с нов поглед, чувствам се абсолютно различно от преди
може би заради това ми се струва достатъчно
свободна съм.
(:

Невъзможната сигурно пак спи някъде на покрива
в джобовете си е скрила всичките ми моливи
странно е, сякаш в ума ми няма абсолютно нищо
безметежна съм и глупава
това е годината, в която пиша най-малко
чувствам се абсолютно неспособна да създавам
все си казвам, че ще мине
но се убеждавам все по-трудно
и дори няма къде другаде да напиша това.

и тъй като поезията ми е малко препъната напоследък от неизброими фактори, като мога да започна със сестра ми, тъпи поетични конкурси и да стигна до пътувания, мисля да ви подаря едно стихотворение, което не е мое.

Mad Girl’s Love Song
Sylvia Plath

I shut my eyes and all the world drops dead;
I lift my lids and all is born again.
(I think I made you up inside my head.)

The stars go waltzing out in blue and red,
And arbitrary blackness gallops in:
I shut my eyes and all the world drops dead.

I dreamed that you bewitched me into bed
And sung me moon-struck, kissed me quite insane.
(I think I made you up inside my head.)

God topples from the sky, hell’s fires fade:
Exit seraphim and Satan’s men:
I shut my eyes and all the world drops dead.

I fancied you’d return the way you said,
But I grow old and I forget your name.
(I think I made you up inside my head.)

I should have loved a thunderbird instead;
At least when spring comes they roar back again.
I shut my eyes and all the world drops dead.
(I think I made you up inside my head.)

Alice In Wonderland trailer // Tim Burton & Johnny Depp

you need to be as mad as a hatter... which luckily I am.

http://www.youtube.com/watch?v=hiPR6kA4_iU

19 април 2009

събирам тези стихове
и всичко бавно правя на парчета
аз нямам вече лирика

загубила съм стъпката

в куплета
и нямам самодиви
да вплитат във косите
златни нишки
във този град, по черния асфалт
остават само скоби, двуеточия

и мишки.

аз нямам вече вяра, само
проста аритметика.

бургас беше странен

пълен с изживявания на границата между еуфоричното и неловкото

разгневени бабички

разгневени лелички

равнодушни чичковци

и общо взето тълпи ядосани хора

макар и не само (:

череши, които от нямане на друга работа ми падаха върху главата

и имаше море, което породи у мен написването на едно безкрайно тъпо стихотворение, което (да се надяваме) никога няма да се появи тук

това е в 10 реда (ако не броим този)

ps: пуснаха everybody hurts в автобуса и това малко ме довърши

i can go. with the flow.

She said I'll throw myself away
They're just photos after all
I can't make you hang around
I can't wash you off my skin
Outside the frame, is what we're leaving out
You won't remember anyway

разхвърляни по пода сега са

всички снимки и признаци, които

оповестяват теб

стоя над тях, изправена

класически

с клечка кибрит във ръката

зачудена или разколебана

заудряна от спомени

въпросът е там,

че ако теб те няма

страхувам се

да не изчезне парченце от мен и

всички демони, студени завивки

безчувствените стъклени очи

гледащи ме от лицето на хартията

значат повече, отколкото искам

всяка една пръска кал

изцапала дънките ми в дъжда

начинът, по който

все още усещам ръката ти в моята

събирам всичко и го хвърлям в шкафа;

явно не е дошло времето да се отърва от теб.

и самолет ме разделя от мен, но.

10 часа е и нашите вече са в леглата си

отварям прозореца

въздухът е влажен, улицата е студена, а това не е стихотворение

протягам ръце

и си мисля за Невъзможната и за това как преди две години, почти три

се чувствах, сякаш това е Моята улица

сто хиляди пъти по-свободна, отколкото съм сега

можех да стоя до късно и да обърквам режима си и да бъда ужасно, ужасно тъжна

защото никой не очакваше от мен нещо голямо и важно

имах право да забавя живота си и да Преживея Нещо

косата ми беше объркана безредица

мислите ми, очите ми, разбиранията ми, писането ми, всичко

не се подчиняваше на закони и представи и нечии идеи за това какво е добре и какво - никак и you - out!

и или съм рафинирана, или лишена от вкусовите си качества

но и в двата случая сметката ми излиза накриво

искам да съм Питър Пан

а детството ми изтича през пръстите и не мога да го запазя

сънувам кошмар след кошмар

Everybody Hurts на R.E.M. ме преследва по улиците от вече повече от година и половина и няма намерение да спре

и май ще ставам голяма, ща - не ща.

Mr Nobody

не знам дали е заради Джаред Лето, по когото ще си падам докато не стане грозен и стар, или заради предполагаемия хубав филм, заради прекрасната музика, но този трейлър абсолютно ми бърка в душицата (като изключим глуповатото "не-сме-чели-Фицджерал-но-сме-гледали-филма"-начало)

пък може и да е заради Нощна Стража на Пратчет, която е по почти същата тема (доколкото разбирам от първите 100 страници)

изборът, решенията, всички случки и предполагаемите други вселени

ако знаех, че по въпроса може да се напише нещо забавно, щях да съм си я купила отдавна

както и да е

приятно гледане

и плюс това.

тя се усмихва и казва "so your teachers will be dependent on you, they don't speak english, that seems a little funny to me, I don't know why"

i know why, но си замълчавам, защото наистина ми се ходи, а тя е мила и не искам да се заяждам

после казва, че ще ни пратят визите след няколко дни и аз си мисля как искам да ти разкажа това, но не мога, защото.

не искаш да се видим, защото трябва да преговаряш, защото.

и спирам да мисля за това, и мисля за.

прекарах един цял ден в разговори за проекти и бъдеще и амбиции и образование, цял ден с твърде малко осамотение, затова сега се потапям напълно, или поне доколкото мога

музиката на ани дифранко е като камъче, което си намерил до реката, едновременно несъвършено и красиво в несъвършенството си

текстовете й са човешки, близки, истински, понякога арогантни, феминистични, красиви. гласът й е мек и приятен, естествен, напомня ми на тори и на поли харви едновременно, защото половината й песни са повече издишани, отколкото изпяти. всъщност е съвсем естественото допълнение на триото бьорк - тори - поли. малко по-встрани от тях с музиката си, но също толкова особена и интересна.

And I'm beyond your peripheral vision
So you might want to turn your head
Cuz someday you might find you're starving
And eating all of the words you said

тя не звучи разтревожена. тя може да бъде ядосана, влюбена, горда, но винаги е някак уравновесена и уверена едновременно с това.

You'll stop me, won't you
If you've heard this one before
The one where I surprise you
By showing up at your front door
Saying let's not ask what's next,
Or how, or why
I am leaving in the morning
So let's not be shy

the smiths?

и си мисля как бих ти казала всичко това, но.

Значи искаш да бъдеш писател?

[...]
ако не излиза от
душата ти като ракета
ако да мълчиш не
би те докарало до лудост
самоубийство или убийство,
не го прави.
ако слънцето в теб
не изгаря стомаха ти,
не го прави.

когато наистина дойде времето
и ако си бил избран,
то ще го направи
само и ще продължи да го прави
докато умреш или то умре в теб.

няма друг начин.

и никога не е имало.

Буковски




За пореден път търся думите. Или думите ме търсят, може би. Знам, че искам да кажа нещо, знам и темата. Не знам как да го формулирам и какво конкретно да бъде то. Те си играят с мен, появяват се в ума ми като идея и после отлитат. Но в крайна сметка зрънцето винаги си е в мен. Затова и пиша сега.

Петя ми липсва.
Не, ще започна от това.
Аз вярвам в хората. Вярвам в доброто. Вярвам в силата на идеализма си.
Петя... Петя я няма.
Мога да я опиша като човек, но ще преувелича.
Просто всичко връхлетя върху нас като твърде силен удар. Така, че не можем да го приемем. От моя гледна точка погребението, на което присъствах, не се е състояло. Спомням си го съвсем ясно. Но не мога да го асимилирам. Не е по силите ми да приема, че нищо не може да се промени. Не искам да повярвам, че съм напълно безсилна пред смъртта.
Единственото, което усещам сега, е липсата й. Усещам, че я няма и повече няма да мога да я прегръщам или да й правя физиономии или да й се подигравам или да й викам "Моля те, късно е, говори малко по-тихо". Но дори и да го пиша, не съм сигурна, че си давам сметка. И не мога да съм позитивна, градивна и мъдра, защото в действителност съм млада, незряла, не съм готова. Но силата ми ме спира и не позволява да се предам.
Знам, че повече няма да мога да видя лицето й и това ме изгаря отвътре, кара ме да се въртя в съня си, праща ми кошмари. Някой, който се беше превърнал в част от живота ми, го напусна изведнъж. И това не е честно. Дори тя да е сгрешила, не е честно. Защото младите, красивите, можещите, защото хората, които обичаме, не трябва да си отиват. Няма логика, закономерност, нищо. Дори не говоря за справедливост, понеже отдавна стана ясно.

И ще се боря за този глупав, за този маловажен, за този опорочен концерт до кръв. Не ми пука какво ще струва, не ми пука за пот и клюки и ядове. Чувствам, че е важно, затова ще го направя.

петната на роршах
затворили уста пред мен
за да не мога
да намеря
смисъл
дали това е лудост?
сковани
безидеия мастило
в малка чантичка прибирам
музите, ума си и
горчивия си гняв
оставам половин човек
безцветно тяло
гонещи се
огнени кълба
и чакам да се върнеш
щом не мога да
започна
отначало.

... плачи и ще плачеш сам.

комините се давят с дим
а аз - със есента като усещане
заседнала е в белия ми дроб
във ритъма на думите издишани
заклещена
все още е април, но явно бързам
с нещо
или пък закъснявам
аз съм вещица -
единствено в това си убеден
избухвам в смях, но знам
че не е никак смешно
протягам длан
тук трябва да са моите съдба и път
но няма линии, които да ме пресекат
бъди спокоен
кладите ми с месеци горят
комините се давят с дим
а аз - със есента.



едно адски автобусно стихотворение :Р
за първи път от дразнещо много време писах на хартия

нещо липсва тук
в белотата на стените
се крие малка маниакалност
вземам боите си
но не мога да боря перфектните
черти на тази изкусно оформена
безкрайна паст
небрежно рисувам цветя
искам
да направя това реалност
но изглежда не е заложено и
тогава оставям четките
продирам с нокти
търся нещо повече от
педантична белота
искам кръв, искам страх, плач и злоба
малко огън в поле от хартия

тъкмо тогава
от сълзите на моята
застиваща надежда
изниква слънце и
пронизва тези страници

окъпана във яркост
се събуждам -
намерила съм пътя
през кошмарите.

защото
в тези песни
явно липсва моят глас
и може би
за писане
не съм родена аз
но думите
те врят в кръвта
и в слабия ми час
духът ми
със последни сили
стихове шепти
ръцете ми
парче хартия
стискат и дори
когато се опитват
да ми вземат и това
поезията пазя.

нея ще я задържа.

вече със сигурност имаме нещо общо
минало
малко и пухкаво, с непохватни пръсти и дълги мигли
плаче и обгръща коленете си
стои на пода
в ъгъла
търси внимание
отпраща ме и после ме вика
нямам време за тези игри
не знае какво иска
непостоянно е
но е там и вече стои зад гърба ми с
всичката сигурност, с която слагам точки
като тази.

писането

опитвам се
да пиша
мастилото
се стича, под ръцете ми
издиша
опитвам се
опитвам се да пиша
прегракнала, последната китара
замлъква и остава - бледа, стара
във ъгъла на миналото лято
опитвам се да пиша, но когато
по дланите ми, сякаш чисто злато
разронват се и думите дори
макар и да опитвам, всяка сричка ме боли
аз искам да пропиша - меко, плавно, полегато
отронено и бързо, хаотично като ято
копнея тези истини да пея, но кажи
какво да правя? сякаш химикалката тежи
безсилна съм пред бурния си хаос
немирни са дори и вече късите коси
каквото и да сторя, този бунт ще ми смъди
ще хвърля кал в очите, зной във мислите
и всичката поезия ще кара да върви
да търси своя ред във други хора и съдби

но аз ще те опазя и ще бъдеш с мен, нали?

не мога да пиша.
не знам защо, но е ужасно и се чувствам като... окована от собствените си думи.
те са там, но не мога да ги изкажа.
не мога да пиша.
не знам какво ще правя.

разни думички в 2 през нощта

аз май съм твърде истинска за бисери в косите,
въздишки на здрачаване и ягодови залези -
изглежда превишила съм лъжичките с мечтите -
тъй както захар вдига диабетните анализи

налягането скоква, ала в мене - нито жичка,
кръвта кипи, бушува, но все още - нито звук.
от дланите ми полетява бърза пъстра птичка -
единственият признак, че в душата си съм тук

не мога да приема тази пищност по-нататък
не мога да обличам свойто тяло във лъжи
изглеждам твърде истинска да мина аз оттатък
но вече знам защо това не трябва да тежи.

стига само

глупави стереотипи
окачват люлки - разклащат
слабия ми ум
и заболява ме глава

имам сенки в коридорите
някой протяга пръсти и
се заиграва с косата ми
следи ме гладният шум на вятъра
мухи играят криеница върху
лъжичката за чая
две силни ръце
ме стягат през кръста
и ме повдигат
разтърсва ме, удря ми шамар
извежда ме от бездните

заедно.
заедно бягаме през тунелите
необяснимата цялост е построила
укрепление на силуетите
на демоните, които се навеждат през
парапетите на съзнанието ми
и ми казват "хайде, лесно е"
и на тези опори, които ме подхващат и
понасят из въздуха лекото ми като перце тяло
игра е
с думите и атмосферата, физичните закони
съвсем просто, досущ игра
стига само да вярваш.

еквилибрист

ти си голяма и продължителна пауза
нямаш дори препинателни знаци
ти си стопът на добрия изказ
краяът на изпипания правопис
безкомпромисната до пръсване
нажежена неблагозвучност

думите спират да се леят и
ритъмът започва да трепери неравноделно
понякога предпочитам простите тактове
тогава се обръщам назад и вплитам пръсти в ума ти
за да си върна обяснението за
целенасоченото
съсипване на талант
губене на време
създаване на нови гледни точки
случва се да искам да съм изтощена и жълтава
руса
обяснявам си какво е да си естествен и
отново ти
спираш мислите ми
ти си стената в центъра на урагана ми
която се строи докато се вихри бурята
и я спира без да усетя
ти ме градиш и рушиш
ти ме създаваш и съсипваш
апокалиптичното ми щастие
ти си Оскар Уайлд
в ролята на хуманист и идеалист
триста лечебни билки
към които съм алергична
границата между малкото и многото алкохол
границата между слабите и пресилените думи
причината да спра да изреждам

да
заради своя първи непоискан
по интуиция задължителен
критик
жестоката ми авто цензура
която се е научила да танцува на върха
на езика ми
която е отвлякла замаха ми и е поискала подкуп
отчаяние
не
не мога да дам отчаяние
защото имам теб
а ти
ти си повече
от всичко и дори
не съумявам да те
разделя
за да те изуча.

виан роше

явно си прав и
съм обречена да зъзна сама
като вълк-единак
просто няма спасение
кръвната ми група е невъзможна, не-човешка
несъвместима
не мога да създам
мога само да лелея
да се стопля
но тези пламъци
не променят нищо
защото вътре в мен е студ
а аз не съм студенокръвна.

явно си прав и
не съм създадена, за да се слея
само да докосна, но после
трябва да се впусна
в бяг по засуканите пътеки
на ума ти
на гората
за да изчезна така бързо, че
да не си ме спомняш
за да не взривя тесния ти ум
за да не съсипя бистрите ти планове
и бягам от водата
единствено застига ме дъждът
и пак съм чиста -
пазя своя път от
хората

book of the month?

по пръстите
болезнени участъци
изгаряне и прерези.
смъди.
облечена съм
в твойте отпечатъци
от купчината с хиляди
лъжи,
които давам като обещания
на нашите
отчаяни бащи
най-много ме боли за
изпълнимите
но този плод не гние, а
по-сладък е дори
със времето.

Мария е щастлива,
Мария е мнооого щастлива xD