Мълчиш. Чувстваш се сдухващо сама в колата, пълна с ненужни сдухващи покупки и нечие полу-изживяно издухано бъдеще, плачещо от пренаситване и неконтролируемост.
Чак после виждаш, че автомобилът се движи. Прерязва изпъкналите вени на платното, изпреварва облаците (всъщност само на него така му се ще, те са високо и са повече). Дърветата са анорексици. Хората също. Гласът ти е дрезгав и слаб, а сълзите ти са безвкусни и изветрели от твърде много задържане в разреза на очите ти.
И устните ти не са така плътни, забравила си червилото и всички останали маниерности.
Защо са ти? Така и така ще си ходиш, поне веднъж искаш да си истинска.
Няма коментари:
Публикуване на коментар