като човек в пълното си право.

притварям очи и вдишвам парфюма от китките си
толкова често забравям коя съм
къде съм се озовала отново
между бетон и улични лампи и
тихо потракване на мисли върху клавишите
думите се плъзват по хартията

миг по миг

оставям ресниците си да се открехнат
в мъгливия момент
момчето срещу мен изчезва
и отново
имам фокуса си срещу себе си като вписани окръжности

никога не съм ти дължала нищо, и все пак
дни наред стремежът ми
беше конкретен и внедрен в твоето съществуване
да целуна всяка пукнатина по студените ти устни
да отида там, където ме отнесат вълните на
стремглавите ти неврони
да се впиша в света ти като добър камуфлаж,
смутено надявайки се да ме объркаш с потребност

ужасно ли е да призная, че без теб пропит в секундите ми
всичко е същото?

For Jane 225 days under grass and you know more than I. they have long taken your blood, you are a dry stick in a basket. is this how it works? in this room the hours of love still make shadows when you left you took almost everything. I kneel in the nights before tigers that will not let me be. what you were will not happen again. the tigers have found me and I do not care. Charles Bukowski

от дни препрочитам това. не мога да напиша добър коментар. понякога така трябва да бъде, дори когато не е смърт, а само нужно сбогуване. what you were will not happen again, и това е единственото обещание, под което мога да се подпиша без чувство за вина.

съвсем честно

оглушителна електронна музика
никаква поезия

не се колебая за избора си на място, а за избора си на начин
за количеството време, което прекарвам в гледане,
спрямо това, което прекарвам в мислене
за това, което искам и как стискам устни
всеки път, когато ме попиташ нещо лично и
нищичко не питам в замяна
играя тихо и

не знам дали се чувствам неудобно, понеже не знам как ме възприемаш или още по-лошо, понеже знам как аз възприемам теб
колко наобратно са половите стереотипи в тази ситуация - във всяка моя ситуация - и как аз би трябвало да съм поне малко засрамена, но.
оправданието не може да се измери в блудкави алкохолни драми като тези, които са ме заобиколили в стена от захарен памук
съвсем наясно съм:
дори когато се самозалъгвам, че имаш някакво значение,
в ума си мисля как трябва да татуирам нещо до кокалчето на левия си крак, което да ми напомня, че на 19 години все пак е имало момент, в който не съм се страхувала да чувствам
а сега отново бягам, за втори път след година и няколко месеца и не искам да спра, защото всеки път щом докоснеш ръката ми ме удря електричеството на "искам да изчезна от тук", а не на "искам да те разкъсам"
толкова забавно е, че до съвсем скоро не знаех как се казваш
виждам как ме гледаш и няма смисъл да повтаряш колко съм красива
може би по всички правила докато впиваш зъбите си във врата ми трябва да ме побият тръпки, но зениците ми не трепват дори за секунда
и докато се чудиш защо, аз продължавам да си мисля за безусловното си отегчение от хората в тази зала и скованите им тела, и скованите им думи и скованите им умове, и

се увивам в огромния си есенен шал,
и си тръгвам сама.

Това се случва с мен в последния месец.

Има моменти, в които знам единствено последното изречение от целия текст.
Чудех се на кого трябва да кажа за всичките думи, зашити за ревера на палтото ми - новото ми, тъмносиньо палто, красиво като света, отворено като камбанка. За камъчетата в устата ми, които не мога да изплюя. Нямам такъв познат, нямам толкова близък приятел, толкова произволен непознат. Говоря толкова много и не казвам твърде. Не ми се учи, живее ми се, общува, танцува, обменя ми се. Дните ми имат вкуса на последна възможност за лудост.
Имам нужда да бъда сама. Да вървя сама с огромната усмивка на лицето си. Да грея в Academic Quad. Да слушам глупава безсмислена музика. Да чувам симфонии. Да се оглеждам в очите на хора, чиито имена не успявам да чуя. Да тичам към музеи и автобуси. Да нямам връзка с България дни наред и това да ми се струва съвсем нормално, защото живея в паралелен свят. Да се разхождам из Кеймбридж и Бостън и подпийнали ирландци да ме карат да пея химна им. Да гледам как Иги си купува шапка. Да пропускам носталгичния елемент. Да не бъда тъжна, защото не си спомням какво е да бъдеш тъжен.
Чиято и да е ръка би била твърде тежка в моменти като тези, дори ръката на майка ми. Затова не говоря с никого от къщи. Живея в романтична комедия, в социална мрежа, в Хари Потър (кафенето в центъра по науките се казва The Leaky Beaker... get it?). Разхождам се между старо дърво и стомана. Пия кафе.
Пия толкова много кафе.
Чета Кафка и Фокнър за класа си по писане. Решавам интеграли. Отегчавам се до смърт от самата себе си, а после пълня дори бялото на очите си с цветове. Уча йероглифи. Занимавам се с йога. Танцувам, танцувам, танцувам. Ходя на купони на яхти с бостънския интелектуален елит и се впечатлявам повече от гледката на връщане, когато минаваме покрай малките лодки, отколкото от хората, от които съм заобиколена. Нямам нужда да бъда интелектуалка точно сега. Сега е моментът да бъда глупава. Неосъдимо е.
Имам толкова много да кажа, но не мога да бъда достатъчно многословна. Нищо не може да се сравни с мъглата, процеждаща се между фенерите по пътя ми на връщане от библиотеката след затварящата смяна. Нито с мъката, която изпитвам всяка сутрин, независимо колко часа е. С безсилието в първите моменти след като осъзнах, че този клас по математика е твърде труден за мен. С пеперудите, които летят в корема ми и объркват режима ми на хранене. С това да вървиш по улиците и да усещаш, че принадлежиш, че това е твоето място, и че твоето място те е избрало. Новото ми вкъщи са дрехите на гърба ми.
Господи, колко е красиво. Колко красив е животът ми тази година. Колко прекрасни са хората около мен, и как усмихнати са лицата им.
Та... това се случва с мен в последния месец.



Понякога просто трябва да си тръгнеш и да си представиш, че никога не е било.

2011

колко е красиво всичко
и да си млад докато под пръстите ти то се изплъзва
може би е в крайна сметка задължително и нормално

като това за първи път от месеци
да сложа слушалките си и да потъна в
старите песни, които дни наред са рисували света ми

и да си спомня колко е красиво
да се разхождаш, глух
по улиците на мъничкия град, в който са останали няколко дъха живот и скелети на недостроени сгради
с вестибюларен апарат разбъркан от толкова много летене

какво беше
love is a hound from hell
от много отдавна буковски не е с голямо Б
остана само Неруда, да пише за звездите всеки път по нов начин
да ме учи на испански
we are all trapped by a singular faith, don't take away your laughter,...
и някакви такива
а може да е всъщност толкова

красиво.

единствената ми ретроспекция

всичко се подрежда.
ето, например placebo спряха да пеят за кокаин. аз спрях да гледам потискащи европейски филми, да чета потискащи книги, да слушам потискаща музика. през една сериозна част от годината спрях да слушам музика изобщо.
оказа се че това, което ме държи жива, не са ноти и хубави приказки. моят огън ме пази. българските ми кръв, самочувствие и самосъзнание. нестинарството. любопитството ми към живота.

всичко се подрежда.
ето, например куфарът ми, например посоката ми на път и мислене.

вчера спечелих наградата по религия. аз - агностикът, който се свиваше отвътре при всяко споменаване на греховността на аборта. аз, индивидуалистът, егоистът, всичко-но-не-и-алтруистът. олицетворението на нормите, които имат много общо с модерния свят, но нищо с християнството. ако има нещо религиозно в мен, то е последователността ми - в тази изминала година единствено.

тръгвам си след по-малко от 48 часа, дрехите ми са разхвърляни навсякъде по пода. не съм видяла и осмина от Торонто. видях, обаче, страшно много от себе си. научих, че в да си скъсаш задника от работа не остава незабелязано. разбрах, че не трябва да се извинявам за това, което съм или правя или казвам, особено ако знам как да го аргументирам. тия неща, които майка ми ми повтаря откак съм тръгнала на училище, но осъзнавам чак сега, когато го завърших.

преди 10 месеца прекрачих охраната на летището в Букурещ и помахах на родителите си, правейки сетни опити да не се разрева пред тях. проблемът не беше в пътуването, а в липсата на обратен път, в силните аргументи "за" объркването на всичко, в скалъпения ми в последната минута план за висшето ми образование. мислех си "добре, сега ще те видим колко струваш". истината е, че колко струваш не определят университетът, в който учиш, средния ти успех в проценти и производни. и хубавата ти поезия не те определя, нито лошата. определяш се ти самия, с начина, по който се държиш с хората около себе си. поне така ми се струва в момента.

преди година едно момче ми каза, че ще остане с мен докато не спра да го обичам. всички си мислеха, че сме някакви изтрещели въздухари, а ние се борехме срещу обстоятелствата и успяхме да преборим поне едно от тях - разстоянието. той ме изпрати към таксито, когато тръгвах и ще бъде първият човек, когото ще срещна, когато се върна. i remember when we were gambling to win, everybody else said "better luck next time".

преди 5 години официално навлязох в тийн годините си на объркване и проби-грешки-грешки с един концерт на placebo. бях толкова полудяла по Музиката, че не можех да дишам от крещене. две години по-късно, със сълзи на очи и онемяла преоткрих plasticine - "don't forget to be the way you are, the way you are". нямам песен за този момент.

само вяра.

преди няколко месеца това беше сарказъм.

всичко се подрежда.
този път нямам причина за реване на път към самолета.

ще ме сладоледени камиони
идиотски фрази ще ме
схванатият ми гръб
стиснатата ми челюст ще те
разтягат се
дърветата като сладкиши забити в пръстта
хората
като циреи
латерни
какво е размисъл
втрещени с очи впити в
сладоледени камиони ще са
блещукащи реклами
светофари
конвейри от скапани платове
за малко и аз да се

просълзени са улиците ще се
сбогуваме.

19

поне за мъничко

изтрий от острите ми

класически черти

перспективата

разшири зениците

разбъркай ирисите

и вдишай в мен сегашния момент

който загубих

не мога да те изгоня

бях арогантна и ти се научи да уважаваш новата гледна точка

крещях с часове и ти изчака да се уморя, за да излекуваш гърлото ми

да съшиеш наново гласните ми струни, за да мога да пея

мълчах

по летищата загубих всичкото си търпение

а нежността се изтъркули през устните така отдавна,

че вече не помня дали някога съм я имала

нямам извинения

само един наострен гръбначен стълб и едни ръце, протегнати в очакване

не искам да те изгоня

остани.

и ето го пак,

"няма ли да си легнеш най-сетне
няма ли да погребеш в гръдния си кош тези
сто тридесет и четири
тези хиляди частици спомени
които са бродили чужди коридори и са драли
чужди стени
които са разкъсали струните
нишките на разсъдъка на някой друг и са прогорили дупчица
по върха на езика му
от някакво
треперливо нетърпение
докато не се сдържи и реши да ги хвърли по теб
заедно с парченцата горящ тютюн

почти разгаданите ребуси на ума на този отсреща ти

не се ли умори вече от всичкото това дърпане на думи

няма ли да си легнеш най-сетне, няма ли да
си вървиш."

жирафите

седемнадесет сребърни пръстена на масата.
преди бяха
по два на пръст.
дори по три
понякога.
толкова много клетви, погребани под
стъпките на
бягащия човек.
толкова много думи,
разтворени
в безкрая на това да си свободен.
вече даже не си крещят.
лампите им искрят през мрака на предградията.
чуват се само стоманените движения
на ножовете на готвача.
толкова много храна
но не може да излекува
анорексията на чувствата.
и все пак
да си тръгнеш
и дума не става.

а някъде там, само на
километри извън града
жирафите заспиват с увити вратове,
светулките се сгушват и
изгасят светлинките си.

значи все пак някои
все още го могат.

rush

виж го с потните
кокаинови
разтреперани ръце
развяти във въздуха
криле
същински ангел
и всичко му е простено

чуй гласа дрезгаво истински
цели дробове
изпълнени
от това колко
те искам
издишано над тълпата
попило право в кожата

интимно някак е но
извинявай

няма цензура.

тигърът

изумрудените очи на тигъра ли
блестят през мъглата?
той чака.


октомврийските дни се изнизват почти.
не помръдва за миг
от земята.


казваш ми, че си ти. докажи, не лъжи.
пребори се с духа
пред вратата.

светът бил най-красив
с очи, пълни с небе
сърце, надишано с простори
и дробове, обгорени
от летни пожари

да изпиташ света било като да
се пожертваш в ритуал на древните ацтеки
да даваш и рушиш в себе си,
докато от теб не остане само
празно пространство
което да напълниш с живот

моят свят,
той е прост.
той е светли частици разляти през щорите.
вдъхновявам си всяко парченце живот
обрисувам - измислям го
следвам завоите
не живея в припряно повторен въпрос.
проблестелите мигове
тичат пред мен
ала аз вече знам,
няма смисъл от гонене.

orANGELove + esthetic education
мелодията ми е напълно подкожно точно в момента
транзитно ми е

о, и
wellesley college ще е най-вероятно

it's getting dark, too dark to see

мога да го гледам още сто хиляди пъти

полудявам

please please please
let me
let me get what i want...

лъжите са най-великолепния начин да покажеш на някого, че държиш на него. явно.

5 метра коридор

5 metra koridor from CineMafia on Vimeo.


хубаво

one line to keep us safe

PJ Harvey - One Line

опознаването на Поли Харви започна преди около 4 години с песен за небостъргачи, хеликоптери, Ню Йорк, и едно тихо едвам издишано желание от моя страна, което взе, че се сбъдна
а тя е изпълнена с остри ръбове, в които са скрити песни по целия диапазон на емоциите
а пеенето й подскача между шептене и крещене, като една по-мелодична Карън О., но пак толкова експресивна
обичам, обичам, обичам когато талантът е толкова пищен
и може да се различи от километри
както водопадът се чува още докато го наблюдаваш
и заради това съм толкова скептична към музиката в последните години, всичко звучи еднакво
а по някаква случайност
нищо не може да прозвучи като нея.

високо ли си или ниско, когато нищо не те докосва
според мен си просто настрана, в някакъв личен балон, твърде близо до всички останали, но без да можеш да ги чуеш
без никакво желание да ги анализираш
понеже тук няма тишина, само хора, които говорят едни и същи неща твърде силно
нямам си дори стая, и времето ми сама е действително времето ми в градския транспорт
може би е прекалено многото информация, която не те оставя да разсъждаваш, а все по-често откривам, че когато нямам слушалки в ушите си, си "мисля" песни
така ли са станали на компоти мозъците на милиони хора навсякъде из северна америка?

но ще се събудя, независимо колко пъти ще гледам мечтатели преди това и ще търся нещата, които могат да ме развълнуват, защото преди не се вълнувах само от това, което се случваше на мен, а сега не се вълнувам от нищо
и това i've seen it all, there is no more to see и апатичността, която се навива на пръста ми докато демонстрирам кикот и първосигнална паника
може би е механизъм за самосъхранение, който да ме спасява както солта спасява храната
но солта променя цвета, а и моят цвят никак не е същият

и въпреки че градът е прекрасен (и студен)
никога не съм се чувствала по-далече от себе си.

понякога спирам дъха си за цял параграф докато пиша
и се чудя
дали се умира от вдъхновение

и за какво ти е този феноменален ум в крайна сметка
ако той служи само за да изпълва
куфарчето разочарование, което е заключено за глезена ти
и трополи по асфалта подир теб
лъжичка параноичност, щипка недоверчивост
за да не обмисляш възможността да забързаш крачка и да износиш веригата

понякога през марихуанените изпарения на града се прояснява причината и разбирам защо всички свиват и пушат пред книжарници, барове, автомобили
ако едно вдъхване беше достатъчно да те издигне над бетонените сгради, целият град щеше да танцува
създаден е живот, паралелен на живота, в който усмивката се подразбира и не е нужна
а куфарчето се е отворило и се е разпиляло, оставяйки те лек като дете
с очи широко отворени и наивни за знание.

той се обръща към мен и ме пита
защо гледаш така, сякаш искаш да ни убиеш всичките
защо си толкова агресивна и зла
защо си
присвила
Очи?

а аз дни наред съм се опитвала да проумея
бездействието пред отворените врати на бъдещето
циганските колела назад и липсата на инерция
стиснатите зъби пред смляното знание
обещаните три лесни стъпки до щастлив живот, които никой не си прави труда даже да опита
и боговете
коленичили пред вас, умоляващи ви да се събудите,
ридаещи по загубения си дъх,
не могат да ви разчувстват

гледам така, за да разбера
и да си намеря фокус
старая се да видя гледната точка на онзи,
който прекарва живота си със затворени очи
присвивам моите, но
не успявам да разгранича
нищо.

today is the last day of doubt.

when i wake up tomorrow morning, i will not try to translate my own thoughts.
there will be silence. clarity.
this boy i know will have taken that flight to Brazil or somewhere even farther.

when i wake up tomorrow morning, the coin i always throw will lose its values.
the people at the back will speak no more.
the guy who's right behind me making shadows with his hands
will quietly dissolve into the passing night.

when i wake up tomorrow morning, you will have started to build me as a memory.
day after day, i will lose my meaning.
hopefully, my hearing too.
the curiosity will rush into my head and paint my vision with the ardent colors of wonder.
i will conjure up the pictures of your new life and translate them into language.

it's been so long.

хах. 

на илинден морето вземало жертви.

миналата година на илинден не за първи път се скарахме за нещо безкрайно тъпо

и после стояхме на онзи пост на плажа и аз си говорех с Иво, а не с теб, понеже ужасно ме беше ядосал (и обратното)

не си спомням как стана

просто в един момент се оправихме 

и кървавата луна, датата или това романтично суеверие

не ни спряха да махнем де що пречки имахме

и да влезем в морето
в няколко часа през нощта

а то беше горещо като тъкмо сварен чай 

и изобщо не дърпаше навътре. 

преди няколко дни на училище търсех снимката на баща ми на телефона си, за да покажа какъв е бил на моята възраст на стефани, и минах през клипа от спирита през нощта на плажа

в такива моменти си спомням конкретните причини да ми липсва толкова много, защото никъде другаде няма да намеря такъв дух, толкова много щастие, но изпълнено с толкова много смисъл, че даже бирата, която пиеш, и гадните коктейли, които поръчваш, надявайки се за хубав ром, са някакси екзистенциални.

и най-голямата ирония е, че докато пиша това, някой се кара за евтино кисело мляко в новоотворен търговски център с три (3) магазина в родния ми град. 

http://www.youtube.com/watch?v=YJQNDIE_f8M

слушам тая песен и чета Старецът и морето. идилично такова. i'm in denial.
честна дума, въобще не ми пука за тия изпити след една седмица. щеше ми се да ми пукаше малко повече, но се съмнявам, че щеше да ми оправи резултатите или нещо такова, та... (:
искам да е април месец. и после май, и после юли, и цял живот да е лято, или след лятото да имам нещо мое си, което да ми харесва. искам бургас или да съм свободна и жива и мърдаща из торонто или вечерно русе, но минус комарите, или софия пред театъра.
ама, честно казано, точно в момента и така ми е добре. (:

някаква странна композиция

живея в унищожителна носталгия и не мога да го отдам на нищо.
трябваха ми години да се науча да не мразя малкия си умиращ град и точно тогава, когато успях да го направя, реших че най-мъдро е да се разкарам
freedom comes when you learn to let go, и години наред аз карах хора и случки да си отиват без да се обръщам назад или да надничам дори с крайчеца на ириса си в животите им, учейки се на свобода - вече знам как и мога да бъда такава, но - естествено - сега не ми трябва свобода, а принадлежност
и си казвам, но това време е за тебе, бе, марийо, за да пишеш най-хубавите стихотворения и да четеш най-хубавите депресиращи книги, защото всички книги се оказаха депресиращи в един момент
но хубава поезия се пише, когато нещо ти се случва
а книгите имат някакъв смисъл когато имаш с кого да си ги говориш, понеже не вярвам в самодостатъчността както преди няколко години, когато самата аз увита в зимното си яке и с блеснали очи си стигах
може би в един момент се оказа, че имам прекалено много приятели и това свикване ме е разглезило
но го има и това, в което не вярвах - че
най-красивото небостъргало не може да се сравни със сградата на театъра,
най-обезумялото и майсторски написано стихотворение на английски не може да се сравни с българската реч, защото няма нищо по-гъвкаво и красиво в ръцете ти от това, което умееш да ковеш като горещо желязо, за първи път от толкова години се срещам с хора, които нямат контрол над речта си и ми е мъчно...
затова всеки път се съмнявам, че говоря добре английски
нищо не е като родния ти език или родния ти град, дори и той да е беден, скучен, празен
оксиморонно е, че детето съм аз, а обичам като родител, безусловно, въпреки и заради


градът се върти във леглото
кошмарен
дърпа яростни къдри на луда коса
неизкъпана, мръсна, на едри фитили
после сепва се
става
изкашля кълба
сивав дим
и откъсва със зъби
стар тютюн -
всмукал спомени носещи
дни неунили