Това се случва с мен в последния месец.

Има моменти, в които знам единствено последното изречение от целия текст.
Чудех се на кого трябва да кажа за всичките думи, зашити за ревера на палтото ми - новото ми, тъмносиньо палто, красиво като света, отворено като камбанка. За камъчетата в устата ми, които не мога да изплюя. Нямам такъв познат, нямам толкова близък приятел, толкова произволен непознат. Говоря толкова много и не казвам твърде. Не ми се учи, живее ми се, общува, танцува, обменя ми се. Дните ми имат вкуса на последна възможност за лудост.
Имам нужда да бъда сама. Да вървя сама с огромната усмивка на лицето си. Да грея в Academic Quad. Да слушам глупава безсмислена музика. Да чувам симфонии. Да се оглеждам в очите на хора, чиито имена не успявам да чуя. Да тичам към музеи и автобуси. Да нямам връзка с България дни наред и това да ми се струва съвсем нормално, защото живея в паралелен свят. Да се разхождам из Кеймбридж и Бостън и подпийнали ирландци да ме карат да пея химна им. Да гледам как Иги си купува шапка. Да пропускам носталгичния елемент. Да не бъда тъжна, защото не си спомням какво е да бъдеш тъжен.
Чиято и да е ръка би била твърде тежка в моменти като тези, дори ръката на майка ми. Затова не говоря с никого от къщи. Живея в романтична комедия, в социална мрежа, в Хари Потър (кафенето в центъра по науките се казва The Leaky Beaker... get it?). Разхождам се между старо дърво и стомана. Пия кафе.
Пия толкова много кафе.
Чета Кафка и Фокнър за класа си по писане. Решавам интеграли. Отегчавам се до смърт от самата себе си, а после пълня дори бялото на очите си с цветове. Уча йероглифи. Занимавам се с йога. Танцувам, танцувам, танцувам. Ходя на купони на яхти с бостънския интелектуален елит и се впечатлявам повече от гледката на връщане, когато минаваме покрай малките лодки, отколкото от хората, от които съм заобиколена. Нямам нужда да бъда интелектуалка точно сега. Сега е моментът да бъда глупава. Неосъдимо е.
Имам толкова много да кажа, но не мога да бъда достатъчно многословна. Нищо не може да се сравни с мъглата, процеждаща се между фенерите по пътя ми на връщане от библиотеката след затварящата смяна. Нито с мъката, която изпитвам всяка сутрин, независимо колко часа е. С безсилието в първите моменти след като осъзнах, че този клас по математика е твърде труден за мен. С пеперудите, които летят в корема ми и объркват режима ми на хранене. С това да вървиш по улиците и да усещаш, че принадлежиш, че това е твоето място, и че твоето място те е избрало. Новото ми вкъщи са дрехите на гърба ми.
Господи, колко е красиво. Колко красив е животът ми тази година. Колко прекрасни са хората около мен, и как усмихнати са лицата им.
Та... това се случва с мен в последния месец.



Понякога просто трябва да си тръгнеш и да си представиш, че никога не е било.