преди да кажеш, че не виждаш нищо
във сивите лица на минувачите,
ще сложа длан на бледите ти устни,
ще те спася от злобното ти крачене...

преди да кажеш, че си сляп за всеки,
за който вярата е просто слабост,
ще дам ръка и пак ще ти предложа
да видиш мен, в безумната ми младост


...


невъзможната няма муза, когато спре музиката,
и не чува музата си, когато музиката върви
невъзможната има силни опасения,
че музата й просто е толкова тиха,
че е възможно всъщност да е само
плод на
(не много бедното й)
въображение
и това обижда онази част от нея,
която държи безмерна гордост
и натъжава друга част от нея,
която може да танцува(но още не го е открила, защото се страхува от огледала)

тогава невъзможната започва да се оправдава, че е лятна,
а в душата й е непоносима есен, докато навън е забравима
зима,
а пролетта е твърде далече (така ми казва),
но не вярва и на себе си, затова се свива в един от ъглите на
картините по стените зад нея,
оплита пръстите си в
грижливо почистените
паяжини,
и притиска коленете си с длани

оставя си малко крайче празна самота,
в случай, че й се прииска да потича


и се скрива.