караш ме да крещя
произволни неща за потиснати емоции и отрова,
като универсален символ
на загубата на смисъл във всичко,
свързано с думи и написано някъде,
и колко валерианът е безполезен,
когато си объркал повода и
стълбищата са преобърнати в главата ти,
и ме караш да крещя,
текстове на нежни песни,
свързани със липсата на лично отношение,
и мъдри неща за живота,
които си разбрал непоредствено след,
но си свикнал да ме обвиняваш,
и ме караш да крещя,
че съм сбъркал, защото така ми харесва,
но всъщност не съм,
и не ме разбираш, не говоря с безплатните мисли на друг човек,
и се задъхвам,
броя до 600, защото не помня числата по-нагоре,
а ти си толкова втечнен, че чак ме плашиш,
очите ти са кръгове,
кръгове, кръгове, кръгове,
концентрични окръжности,
и ми разказваш, че животът е цикличен
а аз гледам очите ти и
не разбирам цвета на водата,
защото ако имаше цвят,
щях да нарека очите ти с него
не чувам думите ти, само ги слушам,
или всъщност май беше обратното,
и се замислям за ръцете ти,
чудя се за кого са се държали, и
защо подскачаме,
и за завъртяните стълбища,
които приличат на концентрични окръжности
(но всъщност не са),
а как ми се танцува по стълбище,


не е леко да танцуваш до толкова много ръбове
поне стълбищата ти дават възможност за преувеличение
обаче и спъват.

лошо.

греша

Твърде много принципи, железни,
твърде много граници, които не минавам,
и може би там ми е грешката


101


турска безсмислена мелодия, тънка стреличка в малкия ми пръст.

аз съм голям правилен човек и това не е блъф,
моля запазете спокойствие и ме напуснете,
бавно, преди да се обърна и да усетя
неравния ви дъх в тила си

не обичам да повтарям, но сега съм в
кръг и се усещам непрекъснато повтаряща се
кутия - кръг, ниска кутия - кръг на
неизпълнените безумни обещания


и ми убива
множественото число в грешните незавършени
изречености,
а ти - обърни се,
нека те погледна, да, по мярка си
на момиче с нужда от жертва

трябва ми нещо леко, но тежа
главата ми е пълна с олово,
очите ми не са очите ми,

и ме няма, докато не се усетиш и ме докоснеш
няма ме, няма ме,
аз съм стар парфюм
на жълтата липова павирана улица
със запазени хора с благородни лица
и подредени коси,
като математически уравнения

няма ме, няма ме,
обещавам, че ме няма, аз съм изветрял
алкохол по пръстите
ти,
стара неизкупена вина,
аз съм щедро безхаберие и
разсъдство по чужди методи

няма ме, няма ме,
и като ритъма на тъжна песен
танцувам в дланите ти,
докато не ме сложиш в
очите си и не си забраниш
сълзите на слабите, понеже

сме големи правилни хора




споменах ли нещо за кръгове?

The Noose

така се радвам да те видя
и да не те разбера
нали не очакваш от мен
комплименти за грешките си
това не е причината да бъда тук

виждаш ли ореола на невинноста
да се свлича и затяга по врата ти
оставен на произвола на независимостта
имаш право на своите обърквания
задушаващи
страха
умората
истерията
за да мога
да те оставя
сам с другите
без кадър дъх

къде са думите ти, междувпрочем
къде е вероятността
къде остана Аз в тълпата колебания с цветни имена и празни опаковки

...
на последния ред в другото кино



изкуплението не е достатъчно -
не и днес.

нямам повече думи за теб.


"your halo slipping down
to choke you now"

за първи път от страшно много време се разплаках на песен, чувствам се като някакво тъпо иймо, което се чуди само къде да реве
точно в 12, точно на думите


And I watched as you turned away
You don't remember, but I do
You never even tried


и...
до преди 5 минути се опитвах да се сдухам, за да си докажа, че още имам емоции, и когато се сдухах, вече се чудя как да си оправя настроението.

мда, все тая


Don't fall away and leave me to myself
Don't fall away and leave love bleeding in my hands, in my hands again

устната ми се сцепва, когато се усмихвам
страшно много ме боли.

несвързано

чудя се какво би било усещането да се казваш купчина
здравейте, приятно ми е, казвам се купчина
почти същото е с вихър, или пък с каша
(въпреки че едно е да си вихър, а съвсем друго - каша)

в ушите ми бумтят неприятно запомнящи се мелодични идеи,
подскачащи понякога до пробити клишета, отдавна изпразнени от съдържание

ти ме помниш,
аз съм онази, която отказва да повярва,
че нямаш емоции или сърце
или каквото и да е друго
всичко си ти е на мястото


и изведнъж се обръщаш, и всичките
ти приятели отговярат на женско име
и си лакират ноктите
(някои от тях - само в неделя)


и докато се въртиш на пета и не можеш да повярваш, казваш си
искам само да е там, когато се обърна следващия път
не ме интересува дали ще говори с
безплатните мисли на друг човек


между другото,
мога да ви кажа песен за влюбване, на мен и без това не ми трябва


Imogen Heap - Goodnight And Go


...
конец

да...


...



помогни ми да се избера, защото иначе е много трудно,
и двете имена ми харесват,
и двете маски са маски, все едно е със или без,
мога да съм каквато ме харесаш,
но предпочитам да съм аз,
въпреки че не помня как беше аз
и това е проблемът,
като карането на колело е,
но аз не съм като другите, които карат колело


...



трябва да млъкна.
но ще е само след като някой ми прочете приказка,
хората не обичат да четат приказки вече.
имам един рафт книги с приказки в стаята си,
но не влизам там вече, мирише ми на студен парафин,
който пък мирише на вчера (мда, а вчера направо смърди)



...



няма да е достатъчно да залепя устата си с тиксо,
или да изгоря така или иначе наранените си устни на огън
крещя за приказка


...



just ignore the smoke and smile
не ми е удобно, някакси, понеже вече не само аз
виждам димът да се върти около нас

сто са (общо)
и не знам защо е толкова важно за мен

и рисувам души, буквално този път,
а около мене има студена вода,
в главата ми се върти едно in between
мислите ми са загубени във времето,

а утре съм официално здрава и делнична,
с голяма чанта на рамо
(също като вчера и дните преди това)
и
нищо няма да е същото,

17 януари ще бъде запомнен
(но не като 17 януари)

денят на cold water и congratulations
и на рождените-именни дни, и на салфетките, изобщо хубав ден
(не броим само вальо)

стоя в окото на урагана и наблюдавам всичко около мен да се разпада
картините да се рушат,
тапетите да се свличат,
думите ми да се отлепят една от друга,
и не знам за утре, но днес не усещам нищичко,
искам само да изляза от кутията
без драматизъм или депресии,
без да се налага да ме бутнат във въздуха със завързани ръце,
не
и разболявайки душата си, гледам как пръстите ми се вкочаняват,
и как ставам парченце сивкав лед

и изобщо не е весело.
и не е тихо, смехът не прорязва тишината

и бих могла да дам всички обещания,
и да изпълня поне половината от тях,
за да спася това, което ми е останало
и да забравя мостовете, които съм изгорила
да не се връщам повече, и да остана същата,
да напълня дупката в сърцето си с нещо здраво;
и не се усмихвам фалшиво,
сълзите ми са плътни и сиви, но не горчат,
гласът ми не е слаб,
устните ми не са сини, и не...
не пея, за да опростя греховете си,
а за да освободя хартиените птици,
които още могат да летят


...

satan
you know where i lie

тежи ми нещо и искам да говоря
(може би трябва да спра да преживявам чуждите грешки)
или поне да пиша

но не на някого,
искам да напиша едно дълго писмо до себе си, да го сложа в плик,
да го запечатам, да го пратя до себе си и да го получа там, където отивам...
важното е да го има името ми, старото ми име
не знам къде отивам, но и Маншон не е знаел, а получаваше всичко, нали?

има много неща, които никой няма да разбере за мен
но това аз не знам за себе си



аз съм свалячка.
на хора.
от облаците.


и съм студена.


въобще не съм странна.


и не, нямам нужда да остана сама,
но няма нужда да казваш нищо
ако имаш нужда да ме оставиш сама


всеобща,
Г-ца Сарказъм




студено е и ме побиват тръпки,
изпиват всяка капка топлина,
която давам
за да не руша

heaven ain't close in a place like this

и бродя сама
по изкривените
улички, клеветейки
съдбата
чакам теб,
който не си ти,
и който те няма,
недей, не ми казвай,
че не мога без теб
та аз мога даже
без себе си

но ми липсва онзи, другия,
когото гледах в гръб
и мислех,
че си ти
(но ти не беше),
онзи с пръстите към небето и
размисли за нещо
непомислено
очите с
огледални образи
на нещо непоискано

вярвам ти
(но май е малко късно)

и обещавам,
ще ти дам още
много от мен,
без да искаш и знаеш

и не страдам,
независимо от огледалото,
защото така трябва да се случи.

Казан №4 – Няма да бъда (после не се опитвайте да казвате, че не слушам странна музика)

Животът като хотелска стая Яна Монева

Аз съм в 901.

Чета литературен вестник

и се разхождам между редовете.

Ти в 910.

Гасиш и палиш лампата.

Седиш дълго на една история,

препрочиташ я.

Не можем да заспим.

Не можем и да се срещнем.

“Любовта има нужда

от собствена теология”-

чета и ми е студено.

В 901, на прозорецът ми

небето е празно.

Някъде там в 910,

докато палиш звездите

за да се стоплиш,

разбираш, че:

“Самотата е вид съпруга”-

не можеш да я напуснеш…

901-910:

Вярвам…

Вярваш ли?!

имам голяма празна дупка във сърцето си,
но ме плаши не това, че тя е там, а това,
че и преди я е имало (не ме болеше, сякаш я пробиват),
но е била запълнена с памук и перушина,
и сякаш съм очаквала това
като лошо предчувствие


puesto que sentimientos estos completamente prohibidos
yo no quiero el y yo no siento nado

mas no sé...

***


nada más de un desengaño
probablemente me gusta estoy insensible




чувствата ми са просто памук
algodón
хубаво звучи.

hold your breath and count to ten
fall apart
start again
start again
...

преди да кажеш, че не виждаш нищо
във сивите лица на минувачите,
ще сложа длан на бледите ти устни,
ще те спася от злобното ти крачене...

преди да кажеш, че си сляп за всеки,
за който вярата е просто слабост,
ще дам ръка и пак ще ти предложа
да видиш мен, в безумната ми младост


...


невъзможната няма муза, когато спре музиката,
и не чува музата си, когато музиката върви
невъзможната има силни опасения,
че музата й просто е толкова тиха,
че е възможно всъщност да е само
плод на
(не много бедното й)
въображение
и това обижда онази част от нея,
която държи безмерна гордост
и натъжава друга част от нея,
която може да танцува(но още не го е открила, защото се страхува от огледала)

тогава невъзможната започва да се оправдава, че е лятна,
а в душата й е непоносима есен, докато навън е забравима
зима,
а пролетта е твърде далече (така ми казва),
но не вярва и на себе си, затова се свива в един от ъглите на
картините по стените зад нея,
оплита пръстите си в
грижливо почистените
паяжини,
и притиска коленете си с длани

оставя си малко крайче празна самота,
в случай, че й се прииска да потича


и се скрива.

ние сме волни

"ние сме волни, красиви птици без крила,
ние сме волни, умираме преди смъртта"

за оглупяването, мостовете и хората

обичам да горя мостовете зад себе си
всеки път щом кажа "довиждане",
и после изтривам името ти от контактите си,
сменям телефонния си номер,
спирам да отговарям на писмата ти.

защо не мога да изгоря моста си с него е въпрос,
на който нямам отговор.

"Никога преди не си се затруднявала да изриташ някого от живота си"

може би невъзможната просто не знае какво иска
и се надява това да й е за последен път

интересно е как хората се чувстват
свързани от едно единствено нещо -
начинът, по който забива сърцето им,
We're all fools in love, и то по един и същи начин


трябва ми да оглупея.

не съм странна

здрасти,
аз съм невъзможната и не съм странна,
нито капка от мен,
не съм странна, когато погледна нагоре и клепачите ми смачкат слънцето,
не съм странна, когато рисувам дъги и изсмуквам цветовете им със сламка, за да си направя питие за довечера,
не съм странна, когато докосвам с ръбчето на ноктите си небето и раздирам гърдите му,

не съм странна, никога, никак, за нищо на света

"Ти си си... ти"

точно така
а ти не разбираш времето вътре в мен.


but always ... in the wrong place...

Обувки с остриета

гледай...
това са моите обувки с остриета
използвам ги само за ходене по лед,
когато аз съм малка слаба циркова
актриса, която печели от
нелепото си държание,

те са моите обувки за рискове,
когато знам, че няма да загубя,
един път си отидох така
(или може би това беше реплика за по-късно?),

моите любими обувки за внимание,
с които ще се загубя и ще загубя
всичко,
моите обичани обувки с шипове
и остриета, които всички светли
кръгли ordinary майки мразят,
заедно с черното и музиката,
която слушат слабите (циркови) актриси


---


това са моите обувки, това е моят лед, а отдолу и отгоре,
това съм аз в желанието
да разбера къде е моето място -
отдолу или отгоре,
и в колебанието за силата
на моето желание
да разбера себе си и плачещите
и да утеша страдащите,

лъжа се, че всъщност не съм аз,
но е крайно време да повярвам
на всичко и да започна... от средата,
да бъда себе си до пренаситване,
до изтъркване на остриетата или пробиване на тънкия лед,
докато не започнат дрехите ми да ме попиват такава, каквато съм,
шарена и понякога клоунска, но твърде рядко с маска,
просто слаба циркова актриса.



тук съм, до теб, и ще излъжа,
ако кажа, че не съм цяла