спри да крещиш! нараняваш ме с думите си, като малки игли са, забиват се в пръстите ми...
виж, утре вече не е като другите дни, каквото и да го правиш, но е важно едно, да си пожелаеш нещо,
погледни мен, аз си пожелах красиви дуети и ги получих,
ти трябва утре, когато стрелката се отклони и нацели 12-те, да изкрещиш силно това, което душата ти желае повече от... отколкото аз желая свободата си, и да знаеш, че можеш...
наистина трябва да се науча да мечтая отново.

и преди да спра да се правя на добродушна пожелателка...
може би не заслужаваш да те съдя толкова строго, а?
обичам ви всичките, ще ви обичам даже и да трябва да дам кръвта си за една роза за любимия ви,
посвещавам ви не просто тази година, а този живот, душата ми е ваша.
дори когато си играете нагло с нея.


благодаря ви.

здравей,

това съм аз.
с протърканата бяла рокля
и нямам какво да ти дам,
единственото, което мога,
е да се отметна от обещанията си
(а те не са много и са дадени пред самата мен, което унищожава значението им)

това съм аз пред входа, потънала в колебания
дали ще успея да издържа прекрачването,
гледайки затварящата се пред мен врата

здравей, тук съм, до теб,
дори когато те боли и не ме усещаш,
аз имам здрави рамене, приятелко, дори когато падам
но няма кой да опре на тях

тъпча на едно място в собствените си размисли от месеци,
не знам дали да продължа или да се обърна и да бягам,
и вратата се затваря, нали, а фенерите изгасват, и е тъмно, мамка му, тъмно е, но не съм се оплакала на Земята, че се върти и изгася осветлението точно тогава, когато имам нужда от него
и сега крещя,
но всъщност не искам никой да чуе колко съм слаба


благодаря.

хвана ме бясът, ще броя до 300 и ако не ми мине, ще изпия всички медикаменти наблизо,
1234
123
1231234567...

Staind - Right Here

имам нужда от това усещане.

ти си ти

не разбра ли,
че аз съм аз и ти си ти,
правя обратното на това, което ме посъветваш,
решавам напълно обратното на това, което се опиташ да ми наложиш (заради свободният ми дух, който не позволява да ми се заповядва),
аз съм свободна, по-свободна отколкото можеш да си помислиш,
понеже върша това, което сметна за добре,
напук на твоите погледи после,
и да, ще постна това тук, понеже така ми харесва,
напук на твоите сумтения и мрънкания,
напук на всичко от теб,
заради мен.
не смей да го правиш повече, окей,
понеже мога и да побеснявам,
та аз съм теле.

и да, злопаметна съм, мразя хората, греша, и не желая да се променя
и да, танцувам по жеравата, докато тя не остави следи по нозетете ми,
докато не оцвети в оранжево косите ми,
и да, не вярвам в нищо, аз се боря и не искам да падам
и да, това съм аз, така съм аз, и няма да се променя
това е моят начин
ти имаш право на твой, който не засяга мен,
заради демокрацията, примерно
приятели, добре, но аз съм аз и ти си ти

мерси

но тя без теб е нищо

бягам напред с дъждовното си огнено лице,
което съм ранила със безброй несъвместимости,
виж ме, но не идвай, само гледай,
това съм аз, надявам се за дълго

бягам напред, а не бързам за никъде,
знаеш, че разбивал си сърцето ми така,
че после да не мога да си събера живота и
да се наложи на секунда друг да си скроя

тичам, но на пода си оставам, неподвижна,
искам да летя, ала не мога да летя,
няма ги крилете, ти ли счупил си крилете ми,
ти ли предреши отново моята съдба...

има едни песни, такива, зареждат с особена меланхолия, но весела меланхолия,
и непукизъм, (Ди Ен Ей, Том`с Динър)
има едни дни, които наричат празници, но аз не ги използвам за преосмисляне или равносметки, (чиста неподправена промяна)
има едни лампички, които светят объркващо различно, но това не ги прави празнични, а по-скоро хабящи електричество, (лампичките по прозорците на хола пред компютъра)
има и едни неработещи тон-колони, които не искам да изхвърля, защото са много грозни и животът ще ги смачка жестоко и ще убие всичките им мечти (старите тон-колони, които е избирал баща ми)
има и една въртележка за нацисти, която не е изобщо забавна за нацистите и мен(поне всеки път, когато влязат, се опитват единствено да излязат от нея), а се нарича играчка, (играчката на Нощниц, който се пада хамстер, живеещ у нас)
имаше и нещо друго, но не се сещам, но това не значи, че го няма,
а днес всичко е толкова различно, може би не-проблемът е в мен,

кажи ми, има ли смисъл да питам "дали", след като и ти ще си зададеш този въпрос, ако мислиш като мен?
вероятно има, защото не мислиш като мен, а днес аз съм много добра

не

не мога да кажа нищо,
понеже вече е казано,
понеже вече е преболяно,
понеже е протрито от употреба,
понеже всъщност не съм наясно с правописа му,
понеже ставам банална,
и понеже тежи твърде много,
имам нужда обаче да кажа нещо -
не просто нещо, а нещо по темата,
не знам, може би просто понеже накараха невъзможната да мълчи,
(няма невъзможни неща, а и тя вече прави глупости два пъти тази седмица, защо не,)


обаче всъщност...
просто няма никакъв шибан смисъл да казвам каквото и да било.

твърде малко от Аз

невъзможната си беше обещала да не пие твърде много
да не танцува в Тони, когато там мирише на смърт,
да не танцува с онези, които обожават да грешат,
но невъзможната сбърка - два пъти, и още два
и сега се моли никой да не е запомнил грешките й, за да й ги повтаря
невъзможната го оплеска силно, още от момента, в който си дръпна за първи път, до момента,
в който изпи онази бутилка,
невъзможната сгафи,
но невъзможната се оправдава, че не е била себе си,
"бях твърде малко Аз, сега ще си наваксам, ще бъда повече аз,
пък и времето течеше променливо, бързо-бавно, а Chemical Brothers и Moloko, а той...",
и високи завити въртящи се стълби, двама влюбени, двама невлюбени, ненужни самопризнания, криви пеперуди по улиците, море,
някой, който не бива да е там, където е,
и невъзможната, която стана твърде възможна онези два пъти,


простете й, но не слушайте оправданията й

освен това слушайте Dido, не го казвам за първи път
благодаря

My life, my life, my life, my life

песента, която слушам, запъва и двете думи се повтарят до влудяване,
само гласовете са различни, дете, момиче, момче, жена, мъж, старци,
универсални дами и господа, търсещи универсални отговори, за живота, в който проблемите на всички са универсални,
имам изненада за вас!
вие не сте сами! представяте ли си? не? отдавна не можете да си го представите? това си е вашичкото съществуване и за него ще си говорите
искам само да ви подшушна, че животът ви минава в повърхностни главоблъскания за самия него,
в недоволства, пропити чак под торбичките на очите ви,
в нерви, които разтреперват пръстите ти
и клюки, които не засягат и една калория от вас самите




колкото до
"възможно е, да, напълно е възможно", искам да кажа само, че
и ти ще се научиш
някога.

Right Where It Belongs

Nine Inch Nails - Right Where It Belongs

See the animal in his cage that you built
Are you sure what side you're on?
Better not look him too closely in the eye
Are you sure what side of the glass you are on?
See the safety of the life you have built
Everything where it belongs
Feel the hollowness inside of your heart
And it's all
Right where it belongs


What if everything around you
Isn't quite as it seems?
What if all the world you think you know
Is an elaborate dream?
And if you look at your reflection
Is it all you want it to be?
What if you could look right through the cracks?
Would you find yourself
Find yourself afraid to see?

What if all the world's inside of your head
Just creations of your own?
Your devils and your gods
All the living and the dead
And you're really all alone?
You can live in this illusion
You can choose to believe
You keep looking but you can't find the woods
While you're hiding in the trees



Нищичко няма да коментирам, cause truth fuckin' hurts enough.

знаеш ли къде съм,
аз съм там, където има твърде много време, но то не трае,
там, където песните са за еднократна употреба (после губят чувствата си),
аз те гледам от високото, което всъщност изобщо не е високо, и намирам себе си преди,
там, където ми се щеше да загубя всичките си спомени,
аз съм там, и рисувам лицето ти по обратната страна на очите си, но знам, че това няма да докаже нищо,
аз съм там, където хората се предават, но като че вече нямам сили да ги пръскам с жива вода (тя не е, за да я измиеш, приятелко, а за да я изпиеш, само тогава действа)



Libertad no es mi apellido, pero mi alma es aún libre.

Колко е важно да бъдеш любезен

или как ноктите й се завиват в неспираща спирала, забиваща се в пода и тавана, за да я задържи в промеждутъка,
и как "приятна вечер" предизвиква от нея поглед, казващ единствено "то че вечерта няма да е приятна - няма, защо ти е на теб да го казваш",
как съзнанието й е запълнено от чуждите проблеми и обсъждането им, и как, и как...

как очите й святкат, когато види другата,
как устните й се превръщат в малки чертички, щом заговори за нещо,
как се опитва да забоде в пода, но единственото, което прави, е да издига в небесата

кротки, тихи или недотам тихи намеци,
забравени празници,
приказки,
мечти,
страхове,
счупени прозорци,
Той вчера, Той днес, и Той какво си мисли,
"нямам какво да му кажа",
"ти си Невъзможна", "саркастична"

ето минутите ми, дните ми, годините и периодите ми, ето ме мен в петнайсет голи секунди
без опити за цензура
ето ги кадрите ми самота,
ето празната стая,
празните места,
мебелите, с петна от вода или сълзи,
ето ги прашните чужди непрочетени книги,
ето ги крадците на безвремие зад слепите пердета, и лазещи по пода ми, сякаш за да се скрият,
ето бутилките пълни с вода и празни с духове,
чашите с изпито какао,
телефонът, преживял повече от много хора,
тетрадките, разперили листи, но без крака (а всеки знае, че не може само с криле)
ето спуснатите от тавана балдахинени лиани на вдъхновението, водещи към горните етажи на света,
ето протърканият килим, който мирише на опиум,
тук са и вкочанените пръсти, които могат само да грешат,
ръцете, които умеят да изпускат,
раменете, които се огъват под товар,
душата, която забравя да страда.


добре дошли вкъщи, чувствайте се като в съзнанието си.


Here is a song from the wrong side of town
Where I'm bound to the ground by the loneliest sound
And it pounds from within and is pinning me down

Here is a page from the emptiest stage
A cage or the heaviest cross ever made
A gauge of the deadliest trap ever laid

And I thank you for bringing me here
For showing me home
For singing these tears
Finally I've found that I belong here

The heat and the sickliest sweet smelling sheets
That cling to the backs of my knees and my feet
Well I'm drowning in time to a desperate beat

Feels like home
I should have known
From my first breath

Вирус

вирус, миличък, вирус,
не е игра, книга, статия, снимка,
вирус е,
разболява те,
това там не съм аз.
аз не съм толкова отровна, аз съм само безполезна, но пък съм невъзможна, затова имам оправдание.
днес никой не търси невъзможните неща,
и всеки затъва в логиката си,
опитвайки да направи живота си едно голямо уравнение,
но няма смисъл от това уравнение,
защото в него са събрани твърде много "ако",
и твърде много неизвестни

всеки се опитва да определи това, което не може да определи,
а ти, отново...
try to comprehend that which you'll never comprehend

понеже днес съм преднамерено зла, всичко ще си кажа

знаеш ли,
не хората правят лоши неща,
нещата правят хората лоши

любопитството може би убива,
но чувството за вина е глътка,
която се преглъща по-трудно,

коледните подаръци могат да почакат,
аз съм твърде заета да търся
all the pieces of my broken life
и ще ги търся, докато търпението ми
не се изчерпи съвсем
and I'll defend it as long as I can breathe

а прякото отхвърляне е много приятно,
за пръв път ми се случва
doesn't mean a thing for me,
just another pretty face to see

close your eyes
let me touch you now
let me give you something that is real
close the door
leave your fears behind
let me give you what you're giving me
you are the only thing
that makes me want to live at all
when i am with you
there's no reason to pretend
that when i am with you i feel flames again
just put me inside you
i would never ever leave
just put me inside you
i would never ever leave
you

хората обичат да задържат моментите
да се самозалъгват,
че имат контрол над ситуацията,
но ти си същият като онзи от вчера,
и малките черни точици в очите ти,
движенията, гънките на пръстите,
само лицето ти е различно

казваш, дай ми ръката си, заключи вратата,
пак стигаме до там, до където стигнахме вчера,
чувствата ми са захвърлени
някъде в шкафа и не ги показвам на никого,
понеже са непотребни и изпокъсани,
а ти не си човекът, който може да направи на дим страховете ми,
него го няма, толкова го няма, че понякога мисля, че никога не е идвал

нека не се лъжем, не ти давам нищо,
ти не разбираш защо раздирам кожата ти, той разбираше, но него го няма,
няма ги спомените му и предишните му танци,
няма ги ръцете му, и очите му ги няма, те не гледат мене вече,
а аз не мириша на лято и на разперени криле,
а на море, солено море, като сълзи

но хайде, да забравим чувствата,
толкова е лесно.

Нещо старо

всъщност единственото, което правя, е да стоя зад теб и да чакам да възкликнеш "Но това е невъзможно", за да се появя и да ти покажа колко си глупав, и да те объркам малко, защото е крайно време да се изненадаш. скучен си така, а аз те помня друг.
Питаш за вчера.
ами вчера, вчера беше един твърде валежен ден, но днес не го помни (или се преструва, за което заслужава да го осъдим), затова няма проблем.
като изключим, че ужасно ме боли, естествено, но...
I've got the solution,
you can feed me to something
that is leaving this doubt
тук всичко е мокро и навсякъде е пълно с листа. остава единствено успокоението, че това не е моят град,
явно е дошъл панаирът на сезоните и той се е маскирал неподходящо...

да свикнеш с лошия вкус на вкъщи не е лека задача

всяко безопасно самоубийство те оставя да висиш
в момента,
преди да докоснеш земята
да издишаш последния въздух в дробовете си
да загубиш двехилядната капка кръв
нещата, които не те убиват, не те правят по-силен, когато са едно след друго в права непрекъсната редица
и последното нещо, което не те убива, задвижва механизма на Моментите
тогава самоубийствата вече не са безопасни.
а хората умират и от мъка.
мерси.

Here with me

и започнах да пиша, но току що се сепнах, че нямам какво да кажа...
странно е. Не-бе-то е толкова светло, но навън е така тъмно...
денят обаче беше озарен от плановете за бягство на две намерили се (отново?).
вярвам в своето "искам", да знаеш, и нямам намерения да развявам бял флаг. на първо време.
слушайте Дайдо, хора.
Fin

Only When I Lose Myself

не мога да ти кажа дали дните ми минават бавно или бързо,
и без това отдавна загубих представа за времето.
не знам дали губя много или давам много, дали страдам добре, понеже не знам колко е нормално да страдам,
не знам даже дали изобщо страдам,
искам само да прегърна всички, но те се дърпат
и когато някой поиска да ме прегърне, аз се дръпвам сърдито.
може би ще е добре все пак да науча какво искам.