днес по пътя към метрото слушах the real thing на фейт и докато майк патън ми шепнеше, общо взето, мръсотии в ушите, ми хрумнаха сто хиляди идеи
обичам метрото, и изобщо градския транспорт в големите градове
малко е странно, има и по-хубави места, но затвореното пространство ти дава възможността да мислиш. особено ако до теб не се настаняват клошари или малки деца, които старателно си бършат обувките в дънките ти.
та, така де, 40-минутното връщане от библиотеката вечер винаги ми се отразява добре, поумнявам.

а може би сме само нечий спомен

това ми звучи възможно
да сме само в съзнанията си
с объркан контекст, зле поставена времева рамка
нищо не изключва това
да сме само нечий спомен или може би
глупава песен със смешен текст
продукт на поп културата в блестяща опаковка
с лош вкус
може би всичките тези истории
разказвани по тъмно
само на светлината на фенерите и
болнавата луна
са били блян, измислица, мираж
всеки път, когато сме се будели, опитващи се да
напипаме на мястото до себе си другия
просто сме били под плен на
богато въображение малко сън алкохол
може би разходките под липите
удрящи право в носовете ни
всичките чаши кафе и недопушени цигари
всичките загубени бъдещи проекции на
личностите ни
са всъщност само чужда приказка,
записана в нашите тетрадки
за да ни пази от студа


звучи ми напълно възможно, но
ми се ще всичката тази стипчива болка да не е била
напразно
така че вярвам в теб.






това е старо, но го намерих и общо взето ми хареса, от черно-белите полета, където вече никой не пише. 
в подобни периоди, в които съм концентрирана основно върху други работи, много имам нужда от блог като онзи... но не би. 

имаш ли планове за уикенда, какво ще правиш на хелоуин, избра ли си костюм
уау, наистина ли само учиш
как така стоиш в библиотеката по цяла събота и неделя?
не, нямам, сигурно ще бъда със сестра ми, или може би в библиотеката, няма да го празнувам
уча на пълен работен ден, понякога почасово, когато съм твърде уморена и напълно обезсилена, когато започне да ми прилошава и да ме побиват тръпки
има дни, в които отивам в библиотеката и единственото ми оръжие срещу съня е огромното кафе, черно и отвратително на вкус, в което съм сложила средно 8 захарчета и 5 пръста мляко
и е повече от прекрасно, няма нищо по-вдъхновяващо от стотици млади хора, вкопчили погледи в книгите си, повечето учебници по медицина, и аз съм там, като изрязана от шарена хартия, с моите SAT учебници и томчето американска история, от което ми остава съвсем мъничко и не мога да повярвам
някакъв умен човек бил казал, че единственото, което може да те спре да постигнеш успех е това да не знаеш колко трябва да се мъчиш, докато го постигнеш
аз знам, че ще се мъча докато не се случи, докато не чуя фойерверките и онзи смях, докато баща ми не ме потупа по рамото - "никога не съм се съмнявал, че успееш" както направи, когато изкарах 6 по физика за годината за първи път и с 1000 зора, научила направо наизуст 60 страници от учебника - колко малко ми се струват тези 60 страници сега, американската история е 600
понякога си мисля, че е невъзможно да запаметя толкова много информация, и тогава си казвам "я стига, сега съм на 18, ако сега не мога, след 1 година ще мога ли, я стига"
и просто сядам и продължавам да чета и да запомням всяко събитийце
няма по-невероятно нещо от това да знаеш, че не си губиш времето

The Portrait

My mother never forgave my father for killing himself, especially at such an awkward time and in a public park, that spring when I was waiting to be born. She locked his name in her deepest cabinet and would not let him out, though I could hear him thumping. When I came down from the attic with the pastel portrait in my hand of a long-lipped stranger with a brave moustache and deep brown level eyes, she ripped it into shreds without a single word and slapped me hard. In my sixty-fourth year I can feel my cheek still burning. Stanley Kunitz

много силно.
обичам какво учим по литература, анализите, които ни дава да правим и уважението към начина на мислене
изумява ме, че успявам да ги накарам да слушат какво говоря, че успявам да я впечатля

няма неотплатено усилие

най-дългото затаяване на дъх

или поне така се надявам, докато съм
залутана между страниците на Heart of Darkness на Конрад,
замислена в закъсняващото метро на канадския ден на благодарността, който не празнувам,
малко притеснена, но това е нормално,
бършеща течове от пода,
учеща литература на английски, математика на английски, всичко на английски,
пишеща домашни през нощта също както преди една година,

и се наслаждавам на всяка секунда от това, понякога мазохистично, а понякога съвсем искрено
но толкова ми се ще догодина по това време да съм на едно съвсем различно място, в малко по-различна компания,
въпреки че Торонто е толкова красив и предизвикателството определено не е за изпускане.

а всъщност съм благодарна за шансовете, които животът ми предостави тази година.
безкрайно, толкова безкрайно, че не съм отслабнала нито килограм и естественият ми ритъм не се е променил изобщо.

дни

очакваше да разперя пръсти и от ръцете ми да изпопадат стотици хиляди думи
открехването на устните ми да те залее с красиви и безумни стихотворения
очакваше да имам какво да разкажа
но трепетите ми не излизат на повърхността, защото са толкова силни, че не знам дали бих ги преодоляла.
нямам време за психология.
затова имам само тишина.
умора.
звукът на камбаните не достига до гърдите ми, гласовете
на новите ми приятели не пробиват обвивката самота;
овцете ловят риба в облаци над къщи, обитавани с духове и пълнолуния.
тук самотността не е обвързана с количеството хора около теб,
а някога беше.

понякога ми се ще да беше по-лесно.
да не се налагаше да се боря срещу обстоятелства, хора и предразсъдъци
да имах само един език в главата си, родния ми
и да не се чудех как да започна разговор, и има ли смисъл.
понякога ми се ще човекът срещу мен да се интересува от това, което му казвам, не само от това, което той ми казва
защото там, от където идвам, това се нарича общуване.

аз имам място тук и нямам място тук. пробивам го в празната стена, наречана амбиция, която обкръжението ми е оставило празна.
и съм в тази междинна ситуация,
толкова близо, че почти виждам края и
толкова далеч, че не знам дали изобщо ще достигна до резултат.

пожелайте ми късмет.

Торонто

това ще бъде едно беззвездно стихотворение
защото в него не е останало място за небеса
само асфалтеното сърце на града

което бие с грохота на метрото до Старата мелница
и стъпките на хората
камбаните на църквата на Блуур Уест, проповядващи всичко или
шумът от кафе машините през хиляди сутрини,
в които отиваме на работа преди 9 и се връщаме много след 5
сърцето на града бумти, то е
звукът от механизмите в умовете на будните студенти в медицинския университет
заспиващи зад открехнатите врати на бръшляновите библиотеки
влюбените, разлистващи книги със стихотворения зад стелажи в книжарници
костюмираните, свиващи цигари с хашиш на централните улици
за да спасят разтрепераните си ръце от
още един лош ден за стоковите пазари

един мъж, който свири на гайда в парка
елени прекосяващи пътя ми до вкъщи

всичко това е мегаполисът
а сградите са толкова високи, че
до звездите
изобщо не се налага да стигаш.

разтваряш се в мен/ отрових се в теб

и искам Остава да се всмучат в костите ми и други знаци не ми трябват
опитвам се да те разбера, да ти повярвам
но когато всичко е толкова далече
трябва ми цяла религия

и изтръпвам под звуците на песента, която с годините се трансформира и сякаш е станала моя същност, важна жилка, която ме определя
някакви прости думички, на пръв поглед несвързани, които ме омагьосаха на първо четене и ме влудиха, вманиачиха на първо слушане
но кой ли разбира
кой ли разбира?

торонто е красив, просторен, зелен, но американски.
а се чувствам сякаш не съм пътувала, само без основата под краката си.
най-озадачаващата безтегловност на света.

30

момичето с куфарите
има багаж пълен с миди и морска пяна
какво като се появява в бургас толкова рядко?
на стълбите на гарата
е фигура съшита от частици плат, която заплашва да се разкъса всеки момент
опитваща се да задържи всичко в ръцете си
и същевременно неспособна да хване дори частичка

имам куфари и в тях съм събрала всяка капчица море, до която съм се докоснала
и една сребърна гривна с аметисти и риби
няма място за дрехи и книги

доплащам за багаж
обръщам се назад веднъж и това е
в последната ми усмивка към теб разцъфтява един лилиум
крехък и розов, почти закрил лицето ми
и ти ми правиш знак
добре
ще замълча


и повече нищичко
няма да си кажем