нещо в работен вариант

нека поговорим за Себе си, притежателката на водовъртежната емоция
онази, която е толкова тясна отвътре, че няма място да скача на пръсти
и те моли да промениш вкуса си за хора, за да я допуснеш
за да може да затвори вратата последна
и да ти натяква присъствието си


Себе си иска от теб да забиваш нокти не в гърба, а в бедрата й и да повтаряш името, докато ти прозвучи твое и познато, докато се научиш да се задържаш във въздуха над парапетите
3
2
1
поема отговорността да бъде няма и черно-бяла докато те вманиачава
за да се нуждаеш от нещо, на което не си свикнал




Change you taste in men

заповядай

всичко протича в едно дълго
стискане на зъби и мислене за нещо тъмносиньо на жълти точки
в почтипремълчаване
докато не счупиш всички клечки от кибритената кутия
и не решиш да забравиш, което продължава до следващия път
а той е скоро
и общо взето отново мисля в кръгове, а кръговете са... затворени и злобни и няма излизане
дали ще промениш цвета на косата си или ще боядисаш миглите си в черно или... ще си купиш тъмен панталон от лен. или каквото и да е.
и после се чувстваш безсилен над собствените си чувства, които между другото потъват доста дълбоко в кофата с емоциите, душичката ти си стои в кутийката, в която я сложи, а истината не признаваш дори пред себе си
може да си измисля сценарий за драма, а толкова мразя драмите в живота си
и точно заради това не съм искрена и със себе си и казването на всичко това
изобщо
не ми помага.
ама изобщо.

защото.

пет
точно колкото да видя зад гърба ти
над върха на косата ти, който блести
един поглед около хоризонта
и няколко неясни високи хора по-малко
пет
кафето няма същия вкус, понеже
не горчи
няма шоколад, но теб те има
кръвта ми все още е метал,
разтопен метал, но по-горещ
пет.
евтиният парфюм, на който
миришат ризите ти
докосва страните
ми вместо
тебе, когато те няма
защото е останал някъде
навътре, където го помня
пет,
песен на мълчалив гларус,
разперил сивите си
криле, но ярък във очите си;
ти си
слаба радио-пиеса с твоя глас
пет!
вратът и раменете,
и устните ми, устните ми
устните ми устните
шепотът по кожата е
най-звучният, защото
го чувстваш
пет...





пет пръста над земята съм, пет пръста
но все пак над нея, нали?

не знам за крилете на времето
не знам дали изобщо някога е имало криле,
дали са отрязани, счупени или откъснати
също като крилете на сърцето ми, което не е пълно със сълзи
или не е ранено,
сълзите смъдят на раните ми, малки
ти си клише, а аз слизам по стълбите
на ниски обувки и не мириша на скъп парфюм,
а на ароматизатор за пране
няма романтика, тиха музика, дълга страстна целувка
няма страст, ти цитираш с треперещ глас
себе си и своята мърмореща поезия
споменаваш думата "обич" за трети път и вече плачеш
не си си научил уроците
спри да плачеш, не е по-добре
знам, жена съм, но не, аз не искам сълзите ти
чудесно, сега замълчи
ще измина наново
пътя на стълбите.

знам и за метафорите, те са завити на топло място и се надяват това да е затишие пред буря
имаш поздрави от чайката, която видях на тавана на стаята си
понеже продължаваш да ме четеш
и такива работи.