всичко протича в едно дълго
стискане на зъби и мислене за нещо тъмносиньо на жълти точки
в почтипремълчаване
докато не счупиш всички клечки от кибритената кутия
и не решиш да забравиш, което продължава до следващия път
а той е скоро
и общо взето отново мисля в кръгове, а кръговете са... затворени и злобни и няма излизане
дали ще промениш цвета на косата си или ще боядисаш миглите си в черно или... ще си купиш тъмен панталон от лен. или каквото и да е.
и после се чувстваш безсилен над собствените си чувства, които между другото потъват доста дълбоко в кофата с емоциите, душичката ти си стои в кутийката, в която я сложи, а истината не признаваш дори пред себе си
може да си измисля сценарий за драма, а толкова мразя драмите в живота си
и точно заради това не съм искрена и със себе си и казването на всичко това
изобщо
не ми помага.
ама изобщо.