Това се случва с мен в последния месец.

Има моменти, в които знам единствено последното изречение от целия текст.
Чудех се на кого трябва да кажа за всичките думи, зашити за ревера на палтото ми - новото ми, тъмносиньо палто, красиво като света, отворено като камбанка. За камъчетата в устата ми, които не мога да изплюя. Нямам такъв познат, нямам толкова близък приятел, толкова произволен непознат. Говоря толкова много и не казвам твърде. Не ми се учи, живее ми се, общува, танцува, обменя ми се. Дните ми имат вкуса на последна възможност за лудост.
Имам нужда да бъда сама. Да вървя сама с огромната усмивка на лицето си. Да грея в Academic Quad. Да слушам глупава безсмислена музика. Да чувам симфонии. Да се оглеждам в очите на хора, чиито имена не успявам да чуя. Да тичам към музеи и автобуси. Да нямам връзка с България дни наред и това да ми се струва съвсем нормално, защото живея в паралелен свят. Да се разхождам из Кеймбридж и Бостън и подпийнали ирландци да ме карат да пея химна им. Да гледам как Иги си купува шапка. Да пропускам носталгичния елемент. Да не бъда тъжна, защото не си спомням какво е да бъдеш тъжен.
Чиято и да е ръка би била твърде тежка в моменти като тези, дори ръката на майка ми. Затова не говоря с никого от къщи. Живея в романтична комедия, в социална мрежа, в Хари Потър (кафенето в центъра по науките се казва The Leaky Beaker... get it?). Разхождам се между старо дърво и стомана. Пия кафе.
Пия толкова много кафе.
Чета Кафка и Фокнър за класа си по писане. Решавам интеграли. Отегчавам се до смърт от самата себе си, а после пълня дори бялото на очите си с цветове. Уча йероглифи. Занимавам се с йога. Танцувам, танцувам, танцувам. Ходя на купони на яхти с бостънския интелектуален елит и се впечатлявам повече от гледката на връщане, когато минаваме покрай малките лодки, отколкото от хората, от които съм заобиколена. Нямам нужда да бъда интелектуалка точно сега. Сега е моментът да бъда глупава. Неосъдимо е.
Имам толкова много да кажа, но не мога да бъда достатъчно многословна. Нищо не може да се сравни с мъглата, процеждаща се между фенерите по пътя ми на връщане от библиотеката след затварящата смяна. Нито с мъката, която изпитвам всяка сутрин, независимо колко часа е. С безсилието в първите моменти след като осъзнах, че този клас по математика е твърде труден за мен. С пеперудите, които летят в корема ми и объркват режима ми на хранене. С това да вървиш по улиците и да усещаш, че принадлежиш, че това е твоето място, и че твоето място те е избрало. Новото ми вкъщи са дрехите на гърба ми.
Господи, колко е красиво. Колко красив е животът ми тази година. Колко прекрасни са хората около мен, и как усмихнати са лицата им.
Та... това се случва с мен в последния месец.



Понякога просто трябва да си тръгнеш и да си представиш, че никога не е било.

2011

колко е красиво всичко
и да си млад докато под пръстите ти то се изплъзва
може би е в крайна сметка задължително и нормално

като това за първи път от месеци
да сложа слушалките си и да потъна в
старите песни, които дни наред са рисували света ми

и да си спомня колко е красиво
да се разхождаш, глух
по улиците на мъничкия град, в който са останали няколко дъха живот и скелети на недостроени сгради
с вестибюларен апарат разбъркан от толкова много летене

какво беше
love is a hound from hell
от много отдавна буковски не е с голямо Б
остана само Неруда, да пише за звездите всеки път по нов начин
да ме учи на испански
we are all trapped by a singular faith, don't take away your laughter,...
и някакви такива
а може да е всъщност толкова

красиво.

единствената ми ретроспекция

всичко се подрежда.
ето, например placebo спряха да пеят за кокаин. аз спрях да гледам потискащи европейски филми, да чета потискащи книги, да слушам потискаща музика. през една сериозна част от годината спрях да слушам музика изобщо.
оказа се че това, което ме държи жива, не са ноти и хубави приказки. моят огън ме пази. българските ми кръв, самочувствие и самосъзнание. нестинарството. любопитството ми към живота.

всичко се подрежда.
ето, например куфарът ми, например посоката ми на път и мислене.

вчера спечелих наградата по религия. аз - агностикът, който се свиваше отвътре при всяко споменаване на греховността на аборта. аз, индивидуалистът, егоистът, всичко-но-не-и-алтруистът. олицетворението на нормите, които имат много общо с модерния свят, но нищо с християнството. ако има нещо религиозно в мен, то е последователността ми - в тази изминала година единствено.

тръгвам си след по-малко от 48 часа, дрехите ми са разхвърляни навсякъде по пода. не съм видяла и осмина от Торонто. видях, обаче, страшно много от себе си. научих, че в да си скъсаш задника от работа не остава незабелязано. разбрах, че не трябва да се извинявам за това, което съм или правя или казвам, особено ако знам как да го аргументирам. тия неща, които майка ми ми повтаря откак съм тръгнала на училище, но осъзнавам чак сега, когато го завърших.

преди 10 месеца прекрачих охраната на летището в Букурещ и помахах на родителите си, правейки сетни опити да не се разрева пред тях. проблемът не беше в пътуването, а в липсата на обратен път, в силните аргументи "за" объркването на всичко, в скалъпения ми в последната минута план за висшето ми образование. мислех си "добре, сега ще те видим колко струваш". истината е, че колко струваш не определят университетът, в който учиш, средния ти успех в проценти и производни. и хубавата ти поезия не те определя, нито лошата. определяш се ти самия, с начина, по който се държиш с хората около себе си. поне така ми се струва в момента.

преди година едно момче ми каза, че ще остане с мен докато не спра да го обичам. всички си мислеха, че сме някакви изтрещели въздухари, а ние се борехме срещу обстоятелствата и успяхме да преборим поне едно от тях - разстоянието. той ме изпрати към таксито, когато тръгвах и ще бъде първият човек, когото ще срещна, когато се върна. i remember when we were gambling to win, everybody else said "better luck next time".

преди 5 години официално навлязох в тийн годините си на объркване и проби-грешки-грешки с един концерт на placebo. бях толкова полудяла по Музиката, че не можех да дишам от крещене. две години по-късно, със сълзи на очи и онемяла преоткрих plasticine - "don't forget to be the way you are, the way you are". нямам песен за този момент.

само вяра.

преди няколко месеца това беше сарказъм.

всичко се подрежда.
този път нямам причина за реване на път към самолета.

ще ме сладоледени камиони
идиотски фрази ще ме
схванатият ми гръб
стиснатата ми челюст ще те
разтягат се
дърветата като сладкиши забити в пръстта
хората
като циреи
латерни
какво е размисъл
втрещени с очи впити в
сладоледени камиони ще са
блещукащи реклами
светофари
конвейри от скапани платове
за малко и аз да се

просълзени са улиците ще се
сбогуваме.

19

поне за мъничко

изтрий от острите ми

класически черти

перспективата

разшири зениците

разбъркай ирисите

и вдишай в мен сегашния момент

който загубих

не мога да те изгоня

бях арогантна и ти се научи да уважаваш новата гледна точка

крещях с часове и ти изчака да се уморя, за да излекуваш гърлото ми

да съшиеш наново гласните ми струни, за да мога да пея

мълчах

по летищата загубих всичкото си търпение

а нежността се изтъркули през устните така отдавна,

че вече не помня дали някога съм я имала

нямам извинения

само един наострен гръбначен стълб и едни ръце, протегнати в очакване

не искам да те изгоня

остани.

и ето го пак,

"няма ли да си легнеш най-сетне
няма ли да погребеш в гръдния си кош тези
сто тридесет и четири
тези хиляди частици спомени
които са бродили чужди коридори и са драли
чужди стени
които са разкъсали струните
нишките на разсъдъка на някой друг и са прогорили дупчица
по върха на езика му
от някакво
треперливо нетърпение
докато не се сдържи и реши да ги хвърли по теб
заедно с парченцата горящ тютюн

почти разгаданите ребуси на ума на този отсреща ти

не се ли умори вече от всичкото това дърпане на думи

няма ли да си легнеш най-сетне, няма ли да
си вървиш."

жирафите

седемнадесет сребърни пръстена на масата.
преди бяха
по два на пръст.
дори по три
понякога.
толкова много клетви, погребани под
стъпките на
бягащия човек.
толкова много думи,
разтворени
в безкрая на това да си свободен.
вече даже не си крещят.
лампите им искрят през мрака на предградията.
чуват се само стоманените движения
на ножовете на готвача.
толкова много храна
но не може да излекува
анорексията на чувствата.
и все пак
да си тръгнеш
и дума не става.

а някъде там, само на
километри извън града
жирафите заспиват с увити вратове,
светулките се сгушват и
изгасят светлинките си.

значи все пак някои
все още го могат.

rush

виж го с потните
кокаинови
разтреперани ръце
развяти във въздуха
криле
същински ангел
и всичко му е простено

чуй гласа дрезгаво истински
цели дробове
изпълнени
от това колко
те искам
издишано над тълпата
попило право в кожата

интимно някак е но
извинявай

няма цензура.

тигърът

изумрудените очи на тигъра ли
блестят през мъглата?
той чака.


октомврийските дни се изнизват почти.
не помръдва за миг
от земята.


казваш ми, че си ти. докажи, не лъжи.
пребори се с духа
пред вратата.