едно...

две...

три...

мелодията се забива като драскотини от нож по рамото ми


едно

две

три

от наситено до светло синьо
пик
кик



и остатъкът
догаря...

не мога да разкажа
мастилените вечери
светофарите, изпълващи града със светлина
рисуващи сенките ни по
изкривените тротоари
имаш студени ръце
моите очи
и глава, пълна с неясности
точно в този момент
ние сме двама странници
ставащи на прах
прахът, който цапа улиците
разсъдъкът,
избягал от всички тук


на едно стъпало сме
от утринните и
тихи
сини сини небеса
освежаващо студени
от минувачите, на които сякаш
някой е забравил да
фотографира лице
от порцелановите чаши и
бягството
към малките легла и
чудовищата с картонени
тела


i'll never get used to it

ли има мнение по всички въпроси
ли е нетърпелива като малко котенце, като ученолюбиво дете
ли не излиза от къщи без остриета, допряни по ходилата си
и това е само защото
ли обича болката.

ли е кратък разказ, който не мога да продължа. тя ме блъска и приближа, убива ме бавно с неясните си желания. ли е изтърваната буква в изречението, която променя целия смисъл. когато е там - нищо особено. когато я няма - цирк.

това
тя.
ли е идеята, която не искам да завърша.

да...

не може да се
изплаче
не мога да го
премина
не знам как да го
изпея
не искам да се
пречистя
защо ми е да
забравям
щом мога да до-
измисля

ще чакам да те
изтрия
ще моля да те
погубя
ще търся как да
те скрия
и после ще се
загубя






бийп.



...
понякога съм толкова искрена, че чак се назъбвам.

***

ако съм струна, парче желязо, тел, телеграфна жица
изплашила съм птиците на мисълта, някога кацащи по мен, и те са отлетяли на север
нажежена. нажежена съм.
защото желязото не може да бъде тъжно
защото не може да плаче, а само да пренася плача
ритмичните му вдишвания са в симбиоза с човешките издишвания
едното без другото не става

птиците ме прегръщаха и се умилкваха в мен
наказваха ме с острите си нокти, а моят инстинкт отвръщаше на ударите им
крилете им ме караха да се чувствам мека и сигурна
за да могат после да отлетят и да ме оставят сама
в едно небе на бури
в един свят на грешки
без плясъка на перата
защото съм нажежена. нажежена съм.

нищо.

едно голямо пухкаво нищо.
това получаваш за всичко, което правиш.
това получаваш за всичко, което даваш.
за всичко, което казваш.
това получаваш.

и, честно казано, на мен ми писна да давам.

време е да тръгваш.

и, как беше,

"На ръба на моята цигара
Няма място за вакуумните ти думи

Върви си

На ръба на моята цигара
Има място само
За горчивата ми тишина

Върви си

На ръба на моята цигара
Има място само за един
Вече има място само за мен"

(това не е мое и е изцяло на човека, който го е написал.)

да се бориш не е като да убиваш
...

а може би просто търся независимост. като малко таралежче се чувствам така или иначе.
не знам вече нито какво ми трябва, нито какво искам, може би един настоятелен плач и съм готова. сигурно изглежда, все едно никога не съм щастлива, но не е точно така.
възможно е просто да ме убива това, че имам твърде много свобода и не мога да я структурирам. това звучи сухо. моделирам. измагьосам. придам форма. ако е така, умирала съм твърде много пъти.



някакви усмивки по сателит
достигат до мен тук
със секунди закъснение



казах го вече: една тъжна българска истинска история. книга. нещо с острия аромат на ментов ликьор или целувка по бузата; нещо свежо, зелено-синьо.




пред стъклата ми се разхожда този залез,
той е толкова стар, че понякога скърца
извежда се всеки ден по едни и същи пътеки
освен тогава, когато вали;
има синьо-виолетови очи,
свити с болката на всичките рибари,
които са обичали единствено
старата лодка; вечността на морето

самотата е в три хиляди различни гами
от гърбовете на прозрачните рибари
застиналите скелети на остарели сгради
оранжево-кафявите изгарящи листа
до есента.

въздухът е пълен с колебания
ако ме оставиш още тук, навярно ще се задуша
но не ме наричай ранима
нося света ти в гърдите си
построй още една магистрала и
ще падна безсилна
не ме оковавай за "слаба"

ставам всяка сутрин, разгръщам
пердетата,
търся своята плътност и
потъвам в меките цветове на
килимите, рисувам кръгове по пода
в търсене на центъра
уча се да обичам изчисленията
и съм преди всичко недоизмислена
понеже все нещо не ти стига да ме завършиш

аз съм ярка и обезцветена, пожелана и захвърлена

не ме обричай за твоя, не знаем коя съм
не помня от къде тръгнах, знам само как
стигнах до тук

не ме наричай ранима.