"обичам себе си
обичам само себе си
но страшно искам те
страшно искам те"

недовършено

закачаш пръсти по небето,
хващаш се за решетките
залюляваш се не чакаш повече
вплел си поглед във слънчогледите
прогаряш себе си в стъблата им
пътят е карта пещ ярост
загубена змия в хранопровода на
Атласа

нека този път не говоря за себе си

всички са се покатерили върху това, което съм открила и го втечняват, претопяват, присвояват и накрая забиват подлото си знаменце в него...
а аз отново съм човекът пред вратата на собственото си жилище, който се чувства ненужен и изгонен от него
разбрах, че не всички ме разбират, знам и че е нормално, сега единственото, което ми трябва, е... бутилка валериан, който да нагълтам като вино, защото начинът ми на изразяване и душичката ми и думите ми се стопяват и влизат в мивката, над която съм чакала кръвта да спре да тече от носа ми... и над която всички си мият ръцете
мога и като кръв да го нагълтам, защото моята така или иначе вече е по-скоро вода...

не, не си губя формата, защото в момента не целя да имам форма, странно, но факт :/

потъвам в спомените до гърдите
остават сетни сили - да шептя
сърцето ми танцува
за последно
отпивам и изчезвам
по-безследно
отколкото съм някога дошла

на тебе завещавам само себе си
студените ми януарски дни
отвориш ли
юмруците -
в ръцете ми
ще видиш нечий бисер да блести
загубено от някого очакване


но аз не пазя
себе си
в снега

the perishers - trouble sleeping

I’m having trouble sleeping
You’re jumping in my bed
Twisting in my head
Leave me

I’m having trouble breathing
You’re sitting on my chest
I sure could use the rest
Leave me

It’s you
Why’s it always you
and never me?
I’ve never dared to let
my feelings free
Why’s it always you
and never me?
I’ve never cared
too much about honesty

I’m having trouble sleeping
I’m thinking of what you said
About the tears been shed
Leave me

It’s you
Now and always you
but never me

I’ve never dared to
let my feelings free
Why’s it always you
and never me?
I’ve never cared
too much about honesty




утре тръгвам... пътуването автоматично означава... :/
и се връщам в... понеделник?
беше хубав концерт.

главата ми е пълна
до горе
със размисли
и сякаш
виновната
тук съм си аз


дори по тавана на
своето съзнание
съм описала
всичко,
за да виждам, че пак
се разбива
отпред, пред очите ми
бавно
и става на
ангелски прах


няма чайки и
гларуси,
само
мастилото
няма обич, но няма и
бавни стрели
всеки ден
подарявам
по малко от
живото


за спокойствие
сякаш ми трябва, нали?

не ме наричай параноична, гледам ги как разчертават небето на квадратчета, за да ми напомня на миналото ми, пълно с тетрадки на карета и за да не мога да скачам, от мен искат просто да остана тук и да гледам, не мога да съборя строячите на небе пък ти просто стоиш на дъното ми и искаш да съм спокойна, защото развълнувам ли се, изплуваш и се показваш, невъзможна моя липсваше ми направи така, че нещо да се случи каквото и да е
моля.

red hot са студени и спокойни и освен това лъжат от първите думи, които ми казват, защо да вярвам, че трябва да се отпусна по течението, ако не знам къде ме води то
небето ще стане по-високо само ако аз стана по-ниска,
а няма накъде по-ниска от това, невъзможна
и все пак
добре дошла
само не се дръж като досадна шевна машина, ако обичаш
вече имам няколко като теб.

вървя със теб по тъмни коридори
полъхва ме на магазин за цветя от отворените вечерни прозорци
мирише тежко и залепва на устните ми
задаваш ми въпросите си - това си ти!
моето любимо кино, пълно с тъжни европейски филми по седалките, обсъждащи хората пред себе си
онова, което предизвиква нощната поезия, изплакната в небето (по-хигиенично е за една поезия да се къпе преди употреба) и чиста
симпатично парадоксалната девойка, която носи опроверганието в себе си и не задава излишни въпроси (освен този!)
онази песен на Ю2, която усещам за първи път
с теб или без теб? със или без захар?
разпознавам те по струните още при потръпването на първите акорди
не ми говори за пластмасов живот,
знам всичко за него
говори ми за твоя

спираш ли?
ще те почакам, ако искаш

правиш ме щастлива, драга. дори когато лъжеш, че не си тъжна
какво си ти или какво си ти за мен?

ааа.. понеже мога да ти отговоря само на един от въпросите.

nothing’s gonna change nothing присъда ли е?

аз! съм тази, която стои на съседния стол и съдържа универсалното познание без задължително да го притежава – също като теб, но ти това не го знаеш

аз! при включването на телевизора прозвучава моят глас, произнасям “здравейте, вие сте покъртително самотен и още по-покъртително ням, а най-забавното е, че съм повтаряла това сто хиляди пъти и никой никога не се е опитал да го промени, не мога да ви помогна”

същата, която със сигурност може единствено да изглежда глупаво, но пък държи собственото си лице в ръцете си

аз съм строгата незавършеност, и настроението ми е тих летен дъжд, който капе по кожата ти и достига до онзи орган с помпата, който не споменаваш, понеже те е страх да не станеш банален

харесваш ме само на първо четене

оставям те на крачка от момента, в който наистина ме усещаш

толкова сте много и ти си толкова един от тях

понякога си тъжна картина в рамка, лошото е, че рамката не ти отива и освен това е в грозен цвят

но аз си оставам все толкова неотразима, независимо дали харесваш музиката, която чувам, или не и

въпреки/заради начина, по който вървя и те гледам нагло в очите

или не?

хаха.

заспивам рано сутрин, когато щурците вече ги няма да ме упояват и да ме държат в просъница

лятото ми е тихо и недостатъчно мое, искам да кажа, липсва ми чувството на притежание над лятото, както когато бях и по възраст на 4

но си мълчи, защото не всички знаят

сякаш съм неизпит скъп коктейл, недокосната китара

в един момент “какво ще кажеш за мен” е просто тема, която повдигам, защото знам, че имаш много да кажеш

чувам едно бръмчене в главата си и решавам да не си го обяснявам

един от скъпите коктейли, които съм, по-малко

проектирам

още една красива мелодия на гърба ти

и съм готова да слушам

притаила дъх

пианото е като тиха приказка, която свириш за мен

хубаво е почти колкото щурецът, който ми пее под балкона

заедно

заедно е утопия, но все пак затварям очи

отиваме там,

together we will live forever

стига да ми позволиш, знам дори как да вярвам

жалко само за коктейлите

изгревът е достатъчно мой и без текилата, само той ми остана от лятото, неразсънените ми дни и тихите будни нощи, гладкият асфалт на есенната улица, която изгаря заедно с листата някъде в средата на душата ми

пиша вече трети разказ с произволен ентър тази нощ

може би си ми влязал в главата и пишеш вместо мен

настроенията ми ги сменяш като дрехи

ти ли си синът на лятото, което губя

девет престъпления ли?

изхвърли ме отхвърли ме остави ме
не това правя аз
сама
машините са на парчета, небето е цялото накапано с
мастилницата на настроенията ми и
сивее

отдръпни се бъди студен не ме докосвай
не това правя аз
ти си спътник, но пак сме сами
изглаждаме недостатъците си
но машините са на парчета
не ме докосвай
престъпленията ти не са онова, в което искам да бъда съучастна
съпричастна.

загуби ме престъпи ме
остава да те изтрия
направи ме портретно минало
заключи ме
изолирай
повтори
отрежи
забрави, забрави
забрави

...

не това правя аз

чудя се

над следния въпрос:
защо винаги, когато очакваш топло посрещане, те пресрещат с камъни още от вратата?
:/
и никой да не се оправдава със законите на Мърфи, те са ароматизирани с неприлично количество неподходящ аромат, ако ме разбирате