заричам се пред всички още утре,
но без да обещавам да не плача -
зазиждам вратите, затварям прозорците
и после се преструвам, че не чувам
как
в небето, ослепели, птици грачат

кълна се, ще остана монахиня,
с притворени очи, като светица,
ще виждам в четна стъпка:
песнопойците
при мен ще идват, за да се оплачат


самотата носи бяла рокля.








синьо ми е, светлосиньо
потъвам в празните небеса, чувствайки се повторена много пъти.
и тананикам циничното "разгадай ме", въпреки че те оставям с идеята,
че няма какво да ми разгадаваш.
а тя беше права, не събрах сили да отида.
може би така е по-добре...


хей, имам цветове, кой ще засича секундите до загубата им?