08 февруари 2007
заричам се пред всички още утре,
но без да обещавам да не плача -
зазиждам вратите, затварям прозорците
и после се преструвам, че не чувам
как
в небето, ослепели, птици грачат
кълна се, ще остана монахиня,
с притворени очи, като светица,
ще виждам в четна стъпка:
песнопойците
при мен ще идват, за да се оплачат
самотата носи бяла рокля.
синьо ми е, светлосиньо
потъвам в празните небеса, чувствайки се повторена много пъти.
и тананикам циничното "разгадай ме", въпреки че те оставям с идеята,
че няма какво да ми разгадаваш.
а тя беше права, не събрах сили да отида.
може би така е по-добре...
хей, имам цветове, кой ще засича секундите до загубата им?
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
1 коментар:
това правя, последните дни са едно голямо издишане... не е лесно. трябва време. благодаря ти, въпреки всичко. който и да си ти, всъщност.
Публикуване на коментар