студена съм - като три зими
страхуваш ме от себе си и ме криеш в
леда на слънцето по прозореца
но съм твърде горда за да не те
зашлевя с една истина -
ако се научиш да летиш, ще е
само за да опиташ да отлетиш
от мен
престани да повтаряш
"тях" наум и "теб" на глас
чувам те достатъчно добре
чувам и пулса ти и го броя
докато утихне
докато
утихне...

име

си търся, напълно сериозна съм.
и имам нужда от помощ
(и от име)
та съм наоколо, ако ви идва нещо наум.

а иначе,
не виждам нищо правилно
да стоим един срещу друг
и да се сочим с пръст
да си потапяме главите във хладка вода,
не виждам нужда от това...

над, трябва пак да опитаме онова.

изтръпвам
попивам в тънки думи на оризова хартия
опушените замъглени очи
ме следят по стъпките ми
и чакат да се смиря

а после заспивам, целувайки
с ръбовете
на устните си
идеите за нещо бледо;
когато се събуждам съм
изпъната
и назъбена като бодлива тел

казват, че съм крайна,
а търся средата
думите ми са незавършени изречения
после ме питат защо устните ми треперят
"болезнен вътрешен електрошок
но иначе нищо"
била съм изкуствена
не виждате ли...

understandable, understandable
това е оправдание.

и силна не съм.

не знам как да започна това, а досега имах какво да кажа
постоянното чувство на болка се потиска, като го игнорираш и го не му обръщаш внимание - няма значение, че нещо ти напира под лъжичката
това научих от любовта
мислиш, докато събитията се въртят пред теб, и после ги забравяш,
защото така се чувстваш по-силен
какво значение има дали си?
и никой не те пита дали се задушаваш, докато виждаш нечия снимка, или водиш глупав телефонен разговор... защо някой трябва да те пита дали си силен?
понеже нямат значение обективните истини.
не разбра ли това?

чувал ли си за музика, която носи символи?
чувала ли съм за музика, която носи символи? слушам нещо такова, трябва да се чуе - но цялото. ако можех да го опиша с една дума, щеше да е creepy.

трябва да се науча да мечтая, повтарям си хиляди пъти... поставям си граници. също като чайката до тавана на стаята ми и невъзможното е, неприсъщото ми.

всеки си намира свое решение.

не, че съм сива... шарена съм. обаче съм бледа.
а утре започва един понеделник, и е хубаво да си намеря художник, който да ме дооцвети
и реставратор, но това е друга тема
бурята ли?
бурята е затворена страница в книгата с настроенията, а аз съм по-силна - нищо, че не съм съвсем същата (но кога ли съм изобщо същата?)
и съм по-спокойна.
особено когато не ги сънувам на ръба на ревността им
и когато не се будя от силен звук на телевизор от съседната стая
oh my gosh
повтарям им хиляди пъти
не искам да се крия в очите ти, скрий ме в смеха си.


няма да оставя живота си да заприлича на хладилник, пълен с изпити шишета, не обещавам.



ПП: филмът беше хубав и двата пъти. :) но първия плаках повече.

заричам се пред всички още утре,
но без да обещавам да не плача -
зазиждам вратите, затварям прозорците
и после се преструвам, че не чувам
как
в небето, ослепели, птици грачат

кълна се, ще остана монахиня,
с притворени очи, като светица,
ще виждам в четна стъпка:
песнопойците
при мен ще идват, за да се оплачат


самотата носи бяла рокля.








синьо ми е, светлосиньо
потъвам в празните небеса, чувствайки се повторена много пъти.
и тананикам циничното "разгадай ме", въпреки че те оставям с идеята,
че няма какво да ми разгадаваш.
а тя беше права, не събрах сили да отида.
може би така е по-добре...


хей, имам цветове, кой ще засича секундите до загубата им?

не е шибано честно.
мамка му.
мамка му
мамка му
мамка му
мамка му
мамка му
мамка му.
и нищо няма да се промени
мамицата му....

не ти позволявам да си отидеш
не си позволявай да си отидеш
остани, чуваш ли?
i want you to

за музиката

от гласът ти се откъсва тиха музика,
която се разлива по масата и протича, пробивайки звънливо дупки в пода,
съседите я чуват като теч, шумолене, нещо светло по пръстите на децата,
което излиза заедно с тях за вечерната игра на криеница, и се свива в гласа им,
и крясъците, мелодично детски,
тихата предимузика се разтваря във вятъра и се втрива в кожата на случайните минувачи,
пресечени от меланхолията,
а после се влива в техните половиндуши,
тихата музика, тя със сигурност не свършва така,
но по всичко личи, че така започва

Silence

оставям настроението си по масата,
като малки капки кръв от сивото ми сърце,
като загубено вдъхновение

и искам да мълча или да кажа всичко
да знам какво мога да разкажа, или поне
да попея

но няма с кого.
или поне не помня как се пееше
душата ми е в окови,
като в един от онези клиширани филми,
в които говорят за клиширани филми


не виждам цветовете й,
понеже е безплътна
понеже я няма
танцува ми се, но тя казва,
че танцуването не е за нея,
нали не може да пее.
като убийца на усмивки е,
и все пак говоря за нея
с местоимения

има ли някой, който може да ме измъкне?


заприличвам на него,
докажи ми, че имам сърце.
докажи ми.