и ето го пак,

"няма ли да си легнеш най-сетне
няма ли да погребеш в гръдния си кош тези
сто тридесет и четири
тези хиляди частици спомени
които са бродили чужди коридори и са драли
чужди стени
които са разкъсали струните
нишките на разсъдъка на някой друг и са прогорили дупчица
по върха на езика му
от някакво
треперливо нетърпение
докато не се сдържи и реши да ги хвърли по теб
заедно с парченцата горящ тютюн

почти разгаданите ребуси на ума на този отсреща ти

не се ли умори вече от всичкото това дърпане на думи

няма ли да си легнеш най-сетне, няма ли да
си вървиш."

жирафите

седемнадесет сребърни пръстена на масата.
преди бяха
по два на пръст.
дори по три
понякога.
толкова много клетви, погребани под
стъпките на
бягащия човек.
толкова много думи,
разтворени
в безкрая на това да си свободен.
вече даже не си крещят.
лампите им искрят през мрака на предградията.
чуват се само стоманените движения
на ножовете на готвача.
толкова много храна
но не може да излекува
анорексията на чувствата.
и все пак
да си тръгнеш
и дума не става.

а някъде там, само на
километри извън града
жирафите заспиват с увити вратове,
светулките се сгушват и
изгасят светлинките си.

значи все пак някои
все още го могат.