а аз не съм пингвин!

откак съм дошла все ме обитават мислите за някакви простички неща
миризмата на този чай днес беше същата като на онзи чай, който винаги пиех в Апартамента, понеже беше единственото нещо с кофеин
или социалистическите входове на нашите блокове,
тази нощ, в поредната паника сънувах най-побъркания сън от много време насам, в него една жена открадна цветето и книгата от колета ми,
а днес на обяд получихме колета от майка ми
липсва ми покривът на върха на града, мъглите в началото на зимата и усещането, че цялото място ми принадлежи, че под кецовете ми или токчетата ми има нещо, в което съм участвала, че познавам всеки един човек или знам поне една отвратително невярна клюка по негов адрес
липсват ми откачените ми приятели, които знаят какво искат и са минали през най-големите извращения на съдбата заедно с мен, държали са ми ръката и са ми бърсали не сълзите, а направо сополите, колко поетично, и един месец по-късно сме се прегърнали, погледнали в очите, и изтанцували най-енергичния ненормален танц в чест и памет на нещо или някого,
липсва ми големият прозорец, който гледаше към една от главните улици или да вдигна телефона, да кажа "кафе?" и след 10 минути вече да съм навлякла едни дънки и готова за отиване нанякъде, както и да водя едни и същи разговори на едни и същи теми седмици наред, чувствайки се малко умствено изостанала, но щастлива и на мястото си
имам нужда от не повече от седмица и всичко ще се нареди
проблемът не е в града, а в неговите случвания, Коледа не е чифт нови ботуши или нещо такова
писна ми да играя ези-тура, покер, руска рулетка, и всичко това с образованието си, писна ми да давам "всичко от себе си", в какъв смисъл всичко, в правилната посока ли е това есе, не се ли очаква да измисля нещо адски впечатляващо и задълбочено?

и изобщо, oth ряпа да яде.

началото и краят на поезията

Алиса невъзможна недоспала,
през мъглата се виждат само парченца от небостъргачите
хвърчила зареяни сред облаците

чуват се бързащи неравномерни стъпки
някой се опитва да отскочи от дъжда
аз съм тук и там, ръцете ти
са успяли да се протегнат през
Атлантика и да хванат моите
в здраво ин и ян
моята агресия -
да ги пристегна около кръста си и да ме отдръпнат от този свят
на стъкла реклами
минувачи и музика
или да се отскубна и да отрежа всяка жичка,
без значение дали това ще означава
експлозия или спиране на брояча
дали ще взриви океаните
защото не мога да живея наполовина
стъпала на два континента,
за дъх ано
недостатъчно
опитваща се
да дишам
на
две
ши
ри
н
и