Торонто

това ще бъде едно беззвездно стихотворение
защото в него не е останало място за небеса
само асфалтеното сърце на града

което бие с грохота на метрото до Старата мелница
и стъпките на хората
камбаните на църквата на Блуур Уест, проповядващи всичко или
шумът от кафе машините през хиляди сутрини,
в които отиваме на работа преди 9 и се връщаме много след 5
сърцето на града бумти, то е
звукът от механизмите в умовете на будните студенти в медицинския университет
заспиващи зад открехнатите врати на бръшляновите библиотеки
влюбените, разлистващи книги със стихотворения зад стелажи в книжарници
костюмираните, свиващи цигари с хашиш на централните улици
за да спасят разтрепераните си ръце от
още един лош ден за стоковите пазари

един мъж, който свири на гайда в парка
елени прекосяващи пътя ми до вкъщи

всичко това е мегаполисът
а сградите са толкова високи, че
до звездите
изобщо не се налага да стигаш.

разтваряш се в мен/ отрових се в теб

и искам Остава да се всмучат в костите ми и други знаци не ми трябват
опитвам се да те разбера, да ти повярвам
но когато всичко е толкова далече
трябва ми цяла религия

и изтръпвам под звуците на песента, която с годините се трансформира и сякаш е станала моя същност, важна жилка, която ме определя
някакви прости думички, на пръв поглед несвързани, които ме омагьосаха на първо четене и ме влудиха, вманиачиха на първо слушане
но кой ли разбира
кой ли разбира?

торонто е красив, просторен, зелен, но американски.
а се чувствам сякаш не съм пътувала, само без основата под краката си.
най-озадачаващата безтегловност на света.