световъртежни дни
кой е влюбен кой не е влюбен
красива усмивка, тези устни се опитват
сто хиляди морета
пресичат скулите ми
подписват се със солта
и болката в малките иначе безизразни очи на
рибите
остава като белези по прозрачната кожа на
моето слабо лице
липсваш ми ти и твоите 13 000 километра
понякога условни, понякога не дотам условни
вече
слънчогледите стават бледи и листата им изсъхват
падат по земята
при кестените
не мога да избягам от тази есен
която от дни рисува по ръцете ми предвестници
сякаш някой променя линиите на живота ми
без да го разреша се промъква в съня ми
и се будя с различно бъдеще
не съм свикнала
на всичките тези зелени погледи, втренчвания
които сякаш се впиват, вкопчват в гърба ми
притискат дланите ми към лицето ми
и скриват ноктите и непоносимият им цвят
непосилният цвят на керемиди, защото керемидена е
моята есен
която не е дошла, докато не се убедя
докато не останем само аз, топлият чай и врабчетата
трохите по балкона ми
жестоките, пропити от мастило нощи
и сладкият сън
на Невъзможната.

where i end and you begin

There's a gap in between
There's a gap where we meet
Where I end and you begin


и земята се разпуква, сцепва, започва да се разделя на две и аз оставам от едната страна, а ти - от другата
сядам на ръба и започвам да люлея крака, докато гледам как се отдалечаваш все повече и повече
дори не махвам с ръка за сбогом, просто наблюдавам отдалечаването ти с цялата възможна безизразност
целият ми свят се разпада
и нямаше да е толкова лошо, ако пропукването беше само на най-горния слой, но то е в нашите основи
а да разчупиш земята на две половини е много по-лесно от това да я събереш после, и то така, че да не си личи, да не се усеща, да не се разбива пак след това.


And I'm sorry for us
The dinosaurs roam the earth
The sky turns green
Where I end and you begin

без смисъл...?

его
изъм
плесен
стари тесни стълби
скърцат
знам ги
наизуст
качвала съм се нагоре и надолу
спала съм там
като скитница
понякога дочувам зад гърба си
"о, какво светоусещане, о, какъв вътрешен свят"
едни ръце се стягат във юмруци, във захват
напълно произволно сякаш
и пълня тази чаша до ръба
и после я изпивам и забравям
и спирам да усещам вече жегата, студа
понякога не знам как да го кажа
и мълча
измъчвам нетърпението си до край
на стража
са моите остатъци съдба
те чакат времето да се откажа
и да отлетя
по тези стълби
двеста пъти минах
нагоре и надолу все вървя.
и цялото ми детство
разпиляно по паважа
очаквам да
отвее този страх,
но на.