беше крайно време да спра да се надявам.

мисля да си наема делтапланер
и да се спусна от хълма на лятото
за да избягам от това мрачно място
пълно с геометрични изяснености
дребнавост и редичка думи със "з"

мисля да избягам от ръцете ти
здрави като клещи
да се запозная
с някой, който учи от моя речник
който говори на същия диалект
чиято паяжина мисли
е изплетена в съседния ъгъл

мисля да повярвам в нещо вече
да събера в торбичка всичкото си знаене
всичкото си "аз" и "мое",
да заделя в един малък куфар "нас" и "ние"
и да ти ги пратя по пощата
за да се науча да бъда силна
за да разбера как се носи такъв товар

не разбирам какво се очаква от мен...

всяка издишана глътка въздух
загубил си я вече
следващата ще е друга
молим се пред иконите на различността
всяка вечер
да не се превърнем в изгладени
правоъгълни хора
с вратовръзки и сърца като
кибритени кутийки
мокри от студ и самота
да не загубим онова, което ни
научи да летим
да продължим да дишаме и
да рисуваме цветя по замръзналите стъкла


тъжно е и работата е там, че
всичко е минало толкова отдавна
и вече просто се повтаря
накрая винаги свършваш в риза на каре и сако
всичките си чифтове криле си ги
оставил да подгизнат в
гадната кибритена кутийка
оставил си ги за следващия път
за ваканцията
за отпуската
за почивката, за която събираш
откак си навършил 12
за да не се похабят
в един момент просто усещаш:
повече не можеш да вярваш
тогава узнаваш, че ще проспиш всичко
стоейки в центъра на лабиринта
и дори няма да се залуташ
от страх да не изцапаш сакото си, което стои
ПОДРЕДЕНО на раменете ти.

мъчително и тежко
като кашлица
и делник
като сиво-бяла котка по
комините на сградите отсреща

съсипващо и бледо
и илюзия
враждуващо със моя реализъм
със нокти стискам новото си
влюбване
пропуквам го. чак след това излизам.