нетърпелив си като ожадняване в пустиня
и потракваш с пръстите си по онази маса,
все още на петна от
кръвта на вдъхновението ми
не те измъчвам
свивам се на кълбо под клепачите ти
и бавно се протягам в отражението си
ти си моята мълчалива утопия
аз съм твоите думи
ти си моята неуморимост
аз - твоето бездушие
твоята сянка,
в която се губим.

давя се
в забранените си сълзи
на преоткритата слабост

и после се изтривам.



кому са нужни два клиширани стиха повече?

дъждът.

не говори, само гледай
и дръж ръката ми
ще ти разкажа
за капчиците дъжд
стичащи се по нас
размиващи реалността в очите ти
за спомените от отминалата буря
скрила се в усмивките ни

тихо, само гледай
цветовете по небето и
меките облаци под пръстите
"не се оставяме на сивотата"
разгадавай
символите на бъдещето
нарисувай мелодиите на устните си,
когато ме целуваш
не чакай, няма много време


до зазоряване.

и сме слепи, слепи, слепи
стига ми да имам само теб,
затворените ти очи
достатъчно ми е да се загубя
и имам само теб
прегръщайки ръцете ти,
целуваш моето сърце

но вдигам маската си от паважа
отдавна разкрила
невиждащите ми очи
и сякаш липсваш само
ти

а мъртвите цветя по пода
плачат
пред погледите ни отново
спускат се мъгли
почакай.
маската ми, маската върни

трябва да спомена нещо набързо, въпреки че ще наруша традициите на блога си.
влизам в болница за няколко дни от понеделник.
нищо сериозно не е, просто трябва да си направя изследвания
по принцип не трябва изобщо да сядам на компютъра.
или да слушам музика.
или да чета.
да пия кафе.
или да гледам телевизия.
ама на, в момемта правя всичко това едновременно.
хауевър, да ви кажа, че ако ме няма, е заради това влизане в болница.

извинявам се на всички, на които не съм отговорила/реагирала в последни дни
и това е.
обичам ви.

невъзможната