ние сме завинаги от нова генерация

четеш
не четеш
четеш
не четеш
това не е поезия
не всичко тук е поезия
трябва ли ?
просто започвам разни книги
прочитам 50 страници
и ги оставям
започвам с теб
държа те 4 месеца
и те оставям
отвратително е
и съвсем не е същото
не е по мое желание или защото трудно се концентрирам или защото има толкова други книги, които са ми интересни
предпочитам да чета само теб
да си фантазирам сюжети от страниците ти

обещала съм да не ти посвещавам нищо
в онзи миг, в който ме помоли
какво очакваш, сълзлива любовна лирика?
трудно
трудно е да повярвам, че не си чел нито едно мое стихотворение
какъв точно парадокс е, че те смятам за един от най-близките си хора, а не си се докосвал до зенитната ми част, колко точно се страхувам да не ме разбереш?
и ако нишката е наистина толкова здрава, колкото ми се струва
какво ме плаши?
и пак се сещам напълно ясно защо затворих блога си, понякога е прекалено лично, и все пак искам да го кажа, дори на Никого
а има ли по-хубава сцена за Нищо от тази на затворения ми блог и бе(з)силните ми мисли

нали скорпионите танцуват сами

и се сещам за зимата, когато вечер обикалях сама с музиката си, и тази песен в главата ми, малко преди майка ми да замине
аз, кацнала на ръба на една почти красива, но пък доста hardcore депресия, която ме подмина
валеше сняг и косата ми ставаше цялата бяла от половин сантиметър сняг, поразтопил се и пак замръзнал
и беше такава ужасна каша, но не по-ужасна от сега, не по-ужасна

скорпионите танцуват сами.

почти лято

майка ми ми разказва:
с баща ми били толкова влюбени, че той на два пъти припадал в русенската поща, откъдето й се обаждал
не обичал да пише писма и когато най-после склонил да й прати нещо, това била пощенска картичка само с един въпросителен на гърба, "питам как си"
от нея любовта към думите, от него - лаконичността
не се оплаквам

много ми е пълно, дните ми са пълни. дъждът не ме достига, нищо не ме достига, непромокаема съм, успехът ми ще е почти пълна шестица, възможно е да изклася дори с пълна, не знам къде ще уча догодина, мисля в посока лято море пясъци и дали ще успея да отида навсякъде без да се откъсна от прегръдката ти, защото не съм сигурна, че ще искам да се откъсна от прегръдката ти
не мисля, че някога преди са ме обичали така пълнокръвно
и всичко ми влиза, насечените китари на поли харви, лигавите мелодичности на my chemical romance, старите албуми на поетите... скоро може да отделя време и най-после да си дочета everything is illuminated
отначало сякаш си го казвахме по-често, сега думите попиха в кожата и не са нужни, защото смисълът им отдавна пулсира в мен и е по-убедителен дори от кръвта и другите субстанции

а стихосбирката на Рахнев вече я няма в Хеликон
Тру, ако четеш това - извинявай, че не отговарям,
скоро.
!

mit dir bin ich auch allein.

влудяващата тишина на твоето нямане
е камшик по времето
и то спира
изстива като восък, капнал от чаена свещ
върху студеното стъкло
разделящо от останалия свят
кулата, в която живея


унищожителната тишина на отсъствието ти
е тридесет камшика по гърба ми
обещание за закъсняла дисциплина
наказание
за всяка непремерена дума, с която
всъщност съм те съветвала да си вървиш преди мен
болезнено усилие
да събудя чувството ти за самосъхранение


когато си тръгвам
с всяка стъпка ще отеква грохотът
на разпадащия се живот зад мен
ще се чува пукот
от горящия мост
а в ръката си ще държа клечката, която
най-после съм посмяла да запаля
защо закъсня толкова?
"няма идеални сценарии", напомняш ми,
"особено когато атмосферата на филма, който снимат
е въздухът в стаята ти."

:/

тези две устни се плъзгат по ръба на гърба ми
от едната страна на десния ми крак
двете ръце ме обгръщат
облечена само в дъха ти, за какво ми е структура?
развързала връзките на езика си,
за какво ми е гръбначен стълб, ако това, което ме държи изправена
вече дни наред е само един поглед, спирала от думите ти
а ти си последният и единственият, който не се е загубил
който не е забравил пътя си по засуканите стълбища на моята атмосфера
и сигурно в това е
причината да не мога да спра да благодаря, съвсем извън стила си
извън стоманените си погледи и аналитичния си ум,
да не мога да спра да се превръщам
в красиво безсилие.

Аз те попитах за какво мислиш, а ти ми каза:
- Не зная. Вятърът отвява мислите ми като калинки.
Тогава аз вдигнах ръка, хванах една мисъл и я затворих в шепата си като в кибритена кутийка. Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:
"Не искам да си отиваш!"
Усмихни се.
Какво, че ще си отида?
На далечен път заминават и жеравите, но ще се върнат.
Зад червените къщи изчезва Слънцето, но ще се върне.
И влаковете се завръщат, нали?
И хората.
Какво са разстоянията метър и километри?
Има очи, които виждат през високите планини.
Има мисли, които летят над безкрайните равнини.
Има хора, които никога не се разделят.

Усмихни се.
Има хора, които никога не се разделят!



                            Недялко Йорданов




Просто всеки път, когато ми е нужно мъничко, едно кристалче сол на върха на езика, за да се разплача,
това стихотворение ме довършва. (:

?!

makes me all cheesy and warm...
когато на shuffle могат да ми се включат хиляди песни, но тази, която излиза от нищото е everybody's gotta learn sometime
чудя се за толкова много неща,
в последни дни само мълча, мълча и се усмихвам, мълча и изпадам в беззвучна истерия, която гледам отстрани в забавен кадър и е толкова кинематографично и детинско
нямам обяснение
ядосвам се, плача
мълча
не можеш да имаш всичко, къде ще го сложиш?
имам право само на два куфара, и то ако ал италия не променят това правило
иначе - един
а паспортът ми е готов, с биометричните данни и огромните червени кръгове около очите ми
толкова ми се пише, но думите са отново пред стената
господи, колко ми се пише

ще ми се всичко да беше по-различно, да нямаше разстояния, да можех да видя какво ще ми се случи, къде ще бъда и как ще се чувствам след една година по това време
не мога да спра времето и ми остава единствено да го гоня
знам - решенията ми са толкова тъпи, но "никой не би трябвало да очаква от мен да съм умна, та аз съм на 18"
"винаги съм очаквала от теб да си умна"
най-сериозният признак, че нещо ме тормози е това, че не говоря с майк си
и от три дни едвам обелвам дума

нощта ми беше лолита, вино от глухарчета, 451 по фаренхайт, поща
беше музика с несъвпадения и
движения
една от най-хубавите ми вечери изобщо

как се пише за експлозия чувства

къде започва логически обяснимото

има ли такова

и всичките ми мисли, една топка прежда

която ти навиваш около ръцете си

и сякаш си ме помолил

да ти изплета пуловер от нея

няма нищо друго

нито една наука, нито дори пасаж от книга

преждата ми е изцяло увита около теб

и не е спокойното, но не е и притесненото

нажежено до бяло от тревоги и детинщини

времето се върти в кръг и кукувичките повтарят само името ти

познавам го по движенията на устните на десетки хористки

пеещи песните пристягащи гръдния ми кош

или просто

те обичам.

пътуване

блаженство е да мълча

подреждам мислите си върху масата и слушам тихото им тиктакане

да остана тук

или пък да заложа всичко

и има ли смисъл

и има ли време

разсипвам в краката си сто хиляди дилеми

ще може ли да стане без дори и

грам контрол

дали ще съумея да се справя с ураганите

как ще се науча да плувам

право в бълбукащите тресавища на чувствата ти

изгарям в тази неспособност

залепям нощта за небето

и гледам как тиксото се откъсва парченце по парченце

крада от времето и го изсипвам обратно в часовника

прегръщам те силно и усещам как трепериш

а ти се смееш

че съвсем не е въпрос на пясък

нито пък на усилия

всичко изминава и мога единствено да запазя

в себе си

хербаризиран

спомена за едно усещане

но то ще се разпадне дори и в книгата на дните

и е неизменно,

изплъзването ти

няма нищо общо с пясъка

или с усилията ми.